Сняг през април

Керълайн Клайбърн лежеше лениво във ваната и слушаше радио, обгърната от облак ароматна пара, с коса прибрана в плувната си шапка. Банята беше огромна – като всички стаи в тази разкошна къща. Преди помещението представляваше стая за обличане, но Даяна реши, че хората вече не използват стаи за обличане и изобщо не се нуждаят от тях, затова я изтърбуши и оголи до тухла, а после повика водопроводчици и дърводелци, натъкми я в розов порцелан и дебел бял килим, и окачи на прозорците дълги до пода сатенирани завеси. Имаше ниска масичка със стъклен плот за солите за вана, за списанията и за големите яйцевидни розови сапуни, ухаещи на рози. Имаше и рози – по френските кърпи и по постелката, на която лежаха халатът на Керълайн, чехлите, радиото и една книга, която тя беше започнала и зарязала.

Радиото свиреше валс. Едно-две-три, едно-две-три, въздишаха цигулките, извиквайки видения на бални зали с палми в саксии, на джентълмени с ръкавици и на възрастни дами, седящи на позлатени столове, поклащащи глави в такт с красивата мелодия.

Ще облека новия костюм с панталоните, помисли си тя. после си спомни, че едно от златните му копчета беше паднало от жакета и сега, по всяка вероятност, беше изгубено. Разбира се, би било напълно възможно да се потърси копчето, да се вдене игла и да се зашие. Операция, която би отнела не повече от пет минути, но беше далеч по-лесно да не се прави. Вместо това можеше да облече тюркоазния кафтан или чернената кадифена мини рокля, с която, според думите на Хю, приличаше на Алиса в Страната на чудесата.

Водата започна да изстива. Тя завъртя крана на топлата вода с палеца на крака си и си каза, че в седем и половина ще излезе от ваната, ще се изсуши, ще се гримира и ще слезе долу. Щеше да закъснее, но какво от това? Всички ще я чакат, събрани на групички около камината. Хю в кадифен смокинг, който тя тайно мразеше, и Шон, стегнат в аления си пояс. И семейство Халдейн ще бъдат там – Илейн, доста напреднала с второто си мартини, и Паркър, с неговия хитър, многозначителен поглед, и почетните гости, бизнес партньорите на Шон от Канада, господин и госпожа Гримандъл или нещо такова. И след една приемлива пауза, всички щяха да се преместят на масата за вечеря – при супата от костенурка и месното асорти, за чието приготвяне Даяна беше отделила цялата сутрин, и сензационния пудинг, който вероятно щеше да бъде поднесен в пламъци, под акомпанимента на възклицания от рода на „ооох“, и „ааах“ и „Скъпа Даяна, как го правиш?!“

От мисълта за цялата тази храна, както обикновено, й се повдигна. Чудно нещо. Стомашните проблеми по правило бяха проблем на много възрастните хора, на лакомниците или на бременните. С двадесетте си години Керълайн не можеше да се класира в нито една от тези групи. Тя дори не се чувстваше точно зле, просто никога не се чувстваше добре. Може би следващия вторник – не, седмицата след този вторник, – трябваше да отиде при лекаря си. Представи си как се опитва да обясни. Ще се омъжвам и непрестанно се чувствам зле. Видя усмивката му, бащинска и разбираща. Предсватбена нервност, съвсем естествено е, ще ви дам успокоително...

Валсът постепенно заглъхна и говорителят започна да чете новините в седем и половина. Керълайн въздъхна, издърпа запушалката, преди да се поддаде на изкушението отново да се потопи в наслада, излезе от ваната и стъпи на постелката. Изключи радиото, изсуши се надве-натри, облече си халата и отиде до спалнята си, оставяйки мокри стъпки по белия килим. Седна пред драпираната си тоалетка, смъкна шапката и без никакъв ентусиазъм се вгледа в триизмерното си отражение. Косата й беше дълга, права, много светла и висеше от двете страни на лицето й, досущ като два копринени пискюла. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата. Прекалено високи скули, възширок нос, голяма уста. Тя знаеше, че може да изглежда както грозна, така и красива, и само очите й, дълбоко поставени, тъмнокафяви, с дълги гъсти мигли, неизменно привличаха вниманието, дори и сега, когато беше смазана от умора.