Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Изчакахме около шест минути, преди те да се преместят. Когато излязоха от полезрението на камерата, Елиз извади шперц и се зае да отвори вратата. На единадесетата минута от изкачването на скалата бяхме в коридор във вътрешността на къщата.
След като нямахме ясна директива, оставаше да открием Христо и Магьосника, претърсвайки стая по стая. Двамата извадихме оръжията и тръгнахме, Елиз водеше две крачки напред. Надявах се, че когато ги открием, тайнствената ми партньорка нямаше да вземе инициативата.
Влязохме в нещо като трапезария. Двама охранители седяха на диван, с гръб към нас, един беше прав, с лице към вратата, и отпиваше напитка от порцеланова чаша. Покрай него минаваше жена с поднос с мръсни чинии в ръце. Очите на мъжа се разшириха, щом ни забеляза, но това беше единственото, за което му дадохме време. Прострелях го в устата точно когато сваляше чашата от устните си. Елиз дръпна рязко спусъка и откосът ѝ мина през главите на седящите мъже и начерта линия от кървави дупки по торса на жената. Тя се строполи на пода, а чиниите се разпръснаха около нея, вдигайки прекалено много шум.
Погледнах партньорката си с укор — не беше нужно да убива и жената. Шумът привлече внимание, чухме викове и стъпки из къщата. Заложих на нюха си, че целта ми е някъде на горния етаж, и хукнах към стълбището. Още щом стигнах горе, една врата до мен се отвори навън и видях да се показва ръка с пистолет. Изритах вратата и ударих ръката — човекът изтърва пистолета отвън, аз отворих пак и забих юмрук в лицето му, което го събори по гръб на пода. Обходих стаята с бърз поглед — мъжът беше сам. Затичах се напред и с периферното си зрение забелязах как зад мен Елиз пусна кратък откос в падналия охранител.
Срещу мен имаше двойна врата, чиито крила се разтвориха навън с удар. Светкавично приклекнах до стената и насочих пистолета си напред. На прага се появиха двама мъже с автомати Калашников, които мигновено откриха огън. Застрелях по-близкия до мен с два куршума в гърдите и веднага стрелях по другия. Уцелих го в дебелия врат и го разконцентрирах — той отпусна оръжието си и опита да се извърне към мен, но с още две попадения го доубих.
Махнах на Елиз да ме последва и чух тих стон — бяха я покосили лошо: лежеше по очи, дясната половина на тялото ѝ бе разкъсана и окървавена. Един куршум бе откъснал дясната ѝ ръка в лакътя и тя все още стискаше картечния пистолет на пода. Аз се върнах назад и я повдигнах на рамо; без Елиз нямаше план, без план бях един обикновен убиец в чужд дом. Прескочих труповете на двамата охранители тъкмо за да видя как долу на стълбите има вече четирима нови противници, които откриха огън. Бързо затворих двете врати след мен и оставих Елиз да лежи, с гръб, подпрян на стената.
Обърнах се и замръзнах — на фотьойли до малка кръгла масичка в левия ъгъл, с чаши чай в ръце, стояха двама мъже и ме гледаха като препарирани. По-старият беше белокос, с гъста брада, която се сливаше с косите му, и ясен син поглед. Носеше карирано туидово сако с бяла кърпа в предния джоб. Краката му бяха преметнати един връз друг и обути в раирани домашни чехли. По-младият беше на около двадесет и пет, с не много къса кестенява коса и голобрадо лице. Очите му ме гледаха така, сякаш искат да се отклонят към нещо друго, но някой им е казал: не, гледайте към човека с пистолета. Той беше по пижама, загърнат с домашен зелен халат.
Знаех, че в този момент от мен се очаква да прострелям стареца, който по всяка вероятност бе маркиран с кодовото име Магьосник и да изведа някак си Христо Благовестов. Поне Елиз до мен щеше да го очаква. Вместо това тя насочи пистолета си към младия Благовестов и стреля в гърдите му. Докато видя кървавото цвете да разцъфва на зеления му халат, аз инстинктивно насочих своя пистолет към Елиз и сложих край на мъките ѝ.
Възрастният мъж извика и скочи към младежа.
— Какво правите… Не разбирам!
Аз също не разбирах.
— Жив ли е? — попитах аз и се приближих към тях. Старецът ме погледна гневно.
— Да, но не благодарение на вас!
— Всъщност благодарение именно на мен — възразих аз. — Вторият ѝ изстрел щеше да е летален.
В този миг върху вратата се стовари силен удар и крилата се разтресоха. Нямах намерение да влизам в нова престрелка, затова насочих пистолета към момчето и казах на другия:
— Излезте и им кажете, че ако някой се опита да влезе, господин Благовестов ще навести Бог. След това затворете вратата и останете тук.
Той присви очи, понечи да каже нещо, но после изпълни нарежданията ми. Първо извика на онези отвън да спрат, след това се увери, че вратата е затворена. Колко ли въоръжени мъже имаше отвън? Шест, седем, десет?