Ана Каренина

XXXII

Преди още Вронски да замине за изборите, Ана бе обмислила, че сцените, които се повтаряха помежду им при всяко негово заминаване, могат само да го охладят, а не да го привържат към нея, и реши да направи всички възможни усилия над себе си, за да понася спокойно раздялата. Но студеният строг поглед, с който той я погледна, когато дойде да й съобщи за заминаването, я оскърби и още преди да бе заминал, спокойствието й бе вече нарушено.

Когато отпосле в самотата си мислеше за тоя поглед, който изразяваше право на свобода, тя както винаги стигна до едно — съзнание за своето унижение. „Той има право да отиде когато и където си иска. И не само да отиде, но и да ме остави. Има всички права, а аз нямам никакви. И понеже знае това, той не трябваше да го направи. Но какво направи той?… Погледна ме студено, строго. Разбира се, това е неопределимо, неосезаемо, но това нещо го нямаше по-рано и тоя поглед значи много нещо — мислеше тя. — Тоя поглед показва, че той започва да изстива.“

И макар да бе убедена, че той започва да изстива, все пак нямаше какво да прави, не можеше да промени с нищо отношението си към него. Също както и по-рано тя можеше да го задържи само с любовта и привлекателността си. И също както по-рано със занимания през деня и с морфин нощем можеше да заглуши страшните мисли какво ще стане, ако я разлюби. Наистина имаше още едно средство: не да го задържи — в това отношение тя не искаше нищо друго освен любовта му, — а да се сближи с него, да бъде в такова положение, че той да не я напусне. Това средство беше разводът и бракът. И тя започна да го желае и реши да се съгласи още при първия случай, когато той или Стива й заприказват за това.

С такива мисли Ана прекара без него пет дни, дните, през които той трябваше да отсъствува.

Разходките, разговорите с княжна Варвара, посещенията в болницата и главно четенето, четенето на книги една след друга поглъщаха времето й. Но на шестия ден, когато кочияшът се върна сам, тя почувствува, че не е в състояние да заглуши с нищо мисълта си за него и за това какво прави там. В същото време се разболя дъщеря й. Ана започна да се грижи за нея, но и това не я развличаше, толкоз повече, че болестта не беше опасна. Колкото и да се мъчеше, тя не можеше да обича това момиченце, но не можеше и да се преструва, че го обича. Надвечер тоя ден, останала сама, Ана почувствува такъв страх за него, че реши да замине за града, но след като размисли добре, написа онова противоречиво писмо, което Вронски получи и което тя бе изпратила с нарочен пратеник, без да го препрочете. На другата сутрин получи неговото писмо и се разкая, че му е писала. С ужас очакваше да се повтори тоя строг поглед, с който той я стрелна при заминаването, особено когато ще научи, че момиченцето не е било тежко болно. Но все пак се радваше, че му е писала. Сега Ана вече си признаваше, че той се отегчава при нея, че със съжаление захвърля свободата си, за да се върне при нея, и въпреки това се радваше, че той ще си дойде. Нека се отегчава, но ще бъде тук при нея, за да може тя да го вижда и да знае всяко негово движение.