Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Седма част
I
От три месеца вече Левини живееха в Москва. Отдавна вече бе минал срокът, когато, според най-точните пресмятания на сведущи в тия работи хора, Кити трябваше да роди; а тя все още носеше бременността и по нищо не личеше, че времето е по-близо сега, отколкото преди два месеца. И лекарят, и акушерката, и Доли, и майка й, и особено Левин, който не можеше без ужас да си помисли за наближаващото, започваха да изпитват нетърпение и безпокойство; само Кити се чувствуваше напълно спокойна и щастлива.
Сега тя ясно съзнаваше, че у нея се заражда едно ново чувство на любов към бъдещото, а за нея донейде и настоящо дете и с наслада се вслушваше в това чувство. Сега това дете не беше вече само частица от нея, а понякога живееше и свой, независим от нея живот. Често пъти й ставаше неприятно от това, но едновременно й се искаше да се смее при тая странна нова радост.
Всички, които тя обичаше, бяха при нея и всички бяха така добри към нея, така й угаждаха, така й се виждаше всичко приятно, че ако не знаеше и не чувствуваше, че това трябва да свърши скоро, тя не би и желала по-добър и по-приятен живот. Само едно разваляше прелестта на тоя живот, а именно — че мъжът й не беше оня, какъвто тя го обичаше и какъвто беше на село.
Тя обичаше неговия спокоен, ласкав и гостоприемен тон в село. А в града той постоянно изглеждаше неспокоен и нащрек, сякаш се страхуваше да не би някой да го обиди и главно да не обиди нея. Там, на село, той очевидно знаеше, че е на мястото си, за никъде не бързаше и никога не стоеше без работа. А тук, в града, постоянно бързайте, сякаш да не пропусне нещо, и нямаше какво да прави. И на нея й бе жал за него. Тя знаеше, че на другите той не се вижда жалък; напротив, когато го наблюдаваше в обществото, както понякога наблюдават любимия човек, стараейки се да го видят като чужд, за да си дадат отчет за впечатлението, което прави на другите, Кити виждаше, дори със страх за ревността си, че той не само не е жалък, но е и много привлекателен със своята донейде старомодна порядъчност, със срамежливата си учтивост към жените, със силната си фигура и с особеното си, както й се струваше, изразително лице. Но тя го виждаше не отвън, а отвътре; виждаше, че тук той не е истинският; иначе не можеше да определи състоянието му. Понякога в душата си тя го укоряваше, че не умее да живее в града, а понякога съзнаваше, че за него е наистина трудно да уреди тук живота си така, че да бъде доволен от него.
И наистина, какво трябваше да прави той? На карти не обичаше да играе. В клуба не ходеше. Да дружи с весели мъже като Облонски, тя знаеше сега какво значи… това значеше да пие и след пиенето да ходи някъде. Тя не можеше да помисли без ужас къде ходят в такива случаи мъжете. Да ходи в обществото? Но тя знаеше, че в такъв случай трябва да намира удоволствие в сближаването с млади жени, и не можеше да иска това. Да седи у дома си при нея, майка й и сестрите й? Но колкото и да й бяха приятни и весели тия все едни и същи разговори — „Алини-Надини“, както наричаше тия разговори между сестрите старият княз, — тя знаеше, че сигурно му е скучно да ги слуша. Но какво му оставаше да прави? Да продължи да пише книгата си? Той се опита да прави това и отначало ходеше в библиотеката да търси цитати и справки за книгата си; но както й казваше, колкото повече не работеше нищо, толкова по-малко време му оставаше. А освен това й се оплакваше, че тук бе разговарял прекалено много за книгата си и затова всичките му мисли за нея са се объркали и са изгубили интерес.
Единствената полза от тоя градски живот беше, че тук в града нямаше никога свади помежду им. Дали защото градските условия бяха други, или защото и двамата бяха станали по-предпазливи и по-благоразумни в това отношение, в Москва помежду им нямаше скарвания поради ревност, от каквито се страхуваха толкова много, когато се преместваха в града.
В това отношение се случи дори едно много важно и за двама им събитие, а именно срещата на Кити с Вронски.
Старата княгиня Мария Борисовна, кръстница на Кити, която я обичаше много, бе пожелала непременно да я види. Кити поради положението си не ходеше нийде, но сега отиде заедно с баща си у почтената бабичка и там срещна Вронски.
При тая среща Кити можеше да се укори само в това, че за миг, когато видя в цивилните дрехи толкова познатите й някога черти, дъхът й спря, кръвта преля в сърцето й и ярка руменина — тя почувствува това — изби на лицето й. Но това продължи само няколко секунди. Баща й, който нарочно заприказва високо с Вронски, още не бе свършил разговора си, когато тя беше вече напълно готова да гледа Вронски, да говори с него, ако трябва, също така, както говореше с княгиня Мария Борисовна, и главно така, че всичко до последната й интонация и усмивка да бъде одобрено от мъжа й, чието невидимо присъствие тя сякаш чувствуваше над себе си в тоя миг.