Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тя седеше в приемната, под лампата, с една нова книга от Тен и четеше, като се ослушваше в шума на вятъра навън и очакваше всеки миг пристигането на колата. Няколко пъти й се стори, че чува тропот на колела, но се бе излъгала; най-после се чу не само тропането на колелата, но и викът на кочияша, и глух звук в покрития вход. Дори княжна Варвара, която нареждаше картите, потвърди това и Ана, пламнала, стана, но вместо да отиде долу, както по-рано бе ходила на два пъти, тя се спря. Изведнъж я досрамя за своята измама, но най-много я достраша как ще я посрещне той. Чувството на обида беше вече минало; тя се страхуваше само от неговия израз на недоволство. Спомни си, че от два дни вече дъщеря й е съвсем здрава. Дори я доядя на нея, че се бе оправила тъкмо в това време, когато бе изпратено писмото. След това си спомни за него, че той е тук, цял, с ръцете си, с очите си. Чу гласа му. И като забрави всичко, радостно изтича насреща му.
— Е, как е Ани? — плахо каза той отдолу, като гледаше тичащата насреща му Ана.
Той седеше на стола и лакеят събуваше топлия му ботуш.
— Нищо, по-добре е.
— А ти? — каза той като се отърсваше.
Тя улови с двете си ръце ръката му и я потегли към талията си, без да снема очи от него.
— Е, много се радвам — каза той, като оглеждаше студено нея, прическата й, роклята й, която той знаеше, че е облякла заради него.
Всичко това му се харесваше, но то му се бе харесвало вече толкова пъти! И върху лицето му се изписа опя строг каменен израз, от който тя толкова много се страхуваше.
— Е, много се радвам. А ти здрава ли си? — каза той, като избърса с кърпичка мократа си брада и целуна ръката й.
„Все едно — мислеше тя, — само да е тук, а когато е тук, той не може, не смее да не ме обича.“
Вечерта мина щастливо и весело в присъствието на княжна Варвара, която му се оплака, че докато го нямало, Ана вземала морфин.
— Но какво да правя? Не можех да спя… Пречеха ми мислите. Когато той е тук, никога не вземам. Почти никога.
Той разправи за изборите и с въпросите си Ана умееше да го наведе тъкмо на онова, което го радваше — на успеха му. Тя му разправи всичко, което го интересуваше у дома. И всичките й сведения бяха най-радостни.
Но късно вечерта, когато останаха сами, Ана, виждайки, че го е завладяла отново напълно, поиска да заличи тежкото впечатление от погледа му заради писмото. Тя каза:
— Признай, че те е било яд, когато получи писмото, и не ми повярва, нали?
Още щом каза това, тя разбра, че колкото и любовно да бе разположен сега към нея, той не бе й простил.
— Да — каза той. — Писмото беше толкова странно! Хем Ани била болна, хем си искала да дойдеш.
— Всичко това бе истина.
— Но аз не се съмнявам.
— Не, съмняваш се. Виждам, че си недоволен.
— Нито за миг. Наистина недоволен съм само от това, че ти сякаш не искаш да допуснеш, че има задължения…
— Задължения да отидеш на концерт…
— Но да не говорим — каза той.
— Защо да не говорим?
— Искам само да кажа, че могат да се случат непредвидени работи. Ето сега ще трябва да замина за Москва по делото за къщата… Ах, Ана, защо си толкова раздразнителна? Нима не знаеш, че аз не мога да живея без тебе?
— Но ако е така — каза Ана и гласът й изведнъж се промени, — ти се измъчваш от тоя живот… Да, ти си дойдеш за един ден и пак гледаш да заминеш, както правят…
— Ана, това е жестоко. Аз съм готов да дам целия си живот…
Но тя не го слушаше.
— Щом ще заминеш за Москва, и аз ще дойда. Няма да остана тук. Ние трябва или да се разделим, или да живеем заедно.
— Та ти знаеш, че това е единственото ми желание. Но заради това…
— Трябва развод ли? Аз ще му пиша. Виждам, че не мога да живея така… Но ще дойда с тебе в Москва.
— Сякаш ме заплашваш. Та аз не желая нищо така много, както да не се разделям с тебе — усмихнат каза Вронски.
Но когато каза тия нежни думи, в очите му блесна не само студеният, но и зъл поглед на преследван и ожесточен човек.
Тя видя тоя поглед и разбра правилно значението му.
„Щом е така, това е нещастие!“ — казваше тоя му поглед. Това беше едно минутно впечатление, но тя не го забрави никога вече.
Ана писа писмо до мъжа си, в което го молеше за развод, и в края на ноември, след като се разделиха с княжна Варвара, която трябваше да отпътува за Петербург, тя замина заедно с Вронски за Москва. В очакване да получат всеки ден отговор от Алексей Александрович, а след това и развод, те се настаниха сега заедно като съпрузи.