Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тя размени няколко думи с него, дори спокойно се усмихна на шегата му за изборите, които той нарече „нашият парламент“. (Трябваше да се усмихне, за да покаже, че е разбрала шегата.) Но веднага се обърна към княгиня Мария Борисовна и нито веднъж не го погледна, докато той стана да се сбогува; тогава тя го погледна, но очевидно само защото е неучтиво да не погледнеш човека, когато той се покланя за сбогуване.
Тя беше благодарна на баща си, че не й каза нищо за срещата й с Вронски; но по особената му нежност след посещението, през време на обикновената им разходка, видя, че той е доволен от нея. А и тя бе доволна от себе си. Никак не бе очаквала, че у нея ще се намери тая сила да задържи нейде в дъното на душата си всички спомени за по-раншното си чувство към Вронски и не само да изглежда, но и да бъде напълно спокойна и равнодушна към него.
Левин се изчерви много повече от нея, когато тя му каза, че е срещнала Вронски у княгиня Мария Борисовна. Много й беше трудно да му каже това, но още по-трудно бе да продължи да говори за подробностите на срещата, защото той не я разпитваше, а само я гледаше намръщен.
— Много съжалявам, че те нямаше — каза тя. — Не че те нямаше в стаята… аз не бих била така естествена в твое присъствие… Сега се червя много повече, много, много повече — каза тя, като се изчерви до сълзи. — Но да можеше да надзърнеш отнякъде.
Правдивите й очи казаха на Левин, че тя е доволна от себе си и въпреки че бе се изчервила, той веднага се успокои и започна да я разпитва, а тъкмо това тя искаше. Когато той научи всичко, дори и тая подробност, че само в първия миг не е могла да не се изчерви, но отпосле й е било също така просто и леко, както с първия срещнат човек, Левин се развесели напълно и каза, че се радва много за това и сега вече няма да постъпи така глупаво, както на изборите, а ще се помъчи при първа среща с Вронски да бъде колкото може по-любезен.
— Така мъчително е да мислиш, че има един човек почти враг, с когото е тежко да се срещаш — каза Левин. — Много, много съм доволен.
II
— Моля ти се, отбий се у семейство Бол — каза Кити на мъжа си, когато в единадесет часа, преди да излезе от къщи, той й се обади. — Знам, че ще обядваш в клуба, татко те е записал. Ами сутринта какво ще правиш?
— Ще отида само у Катавасов — отвърна Левин.
— Защо толкова рано?
— Той обеща да ме запознае с Метров. Исках да поприказвам с него за моето съчинение, той е известен петербургски учен — каза Левин.
— Да, неговата ли статия толкова хвалеше ти? Е, ами после? — каза Кити.
— Може да се отбия и в съда по делото на сестра ми.
— Ами на концерта? — запита тя.
— Защо ще ходя сам!
— Не, иди; там дават тия нови неща… Това те интересува толкова много! Аз бих отишла непременно.
— Е, във всеки случай ще се отбия у дома преди обед — каза той и погледна часовника си.
— Но облечи си сюртука, та да отидеш право у графиня Бол.
— Непременно ли трябва?
— Ах, непременно! Той е идвал у нас. Какво ти струва пък? Ще се отбиеш, ще седнеш, ще поприказваш пет минути за времето, ще станеш и ще си излезеш.
— Няма да повярваш, толкова съм отвикнал от тия работи, че просто ми е съвестно. Как така? Дошъл чужд човек, седнал, поседял без всякаква работа, попречил им, развалил настроението си и си отишъл.
Кити се засмя.
— Но нали си правил визити като ерген? — каза тя.
— Правил съм, но винаги съм се стеснявал, а сега съм отвикнал дотолкова, че, Бога ми, по-добре да не обядвам два дни, отколкото да направя тая визита. Така ми е съвестно! Все ми се струва, че ще се обидят, ще кажат: защо ли си дошъл без работа?
— Не, няма да се обидят. Аз отговарям за това — каза Кити, като го погледна засмяна в лицето. Тя улови ръката му. — Хайде, сбогом… Отбий се, моля ти се.
Той искаше вече да излезе, след като целуна ръка на жена си, когато тя го спря.
— Костя, знаеш ли, че са ми останали само петдесет рубли.
— Нищо, ще се отбия да взема от банката. Колко? — каза той с познатия за нея израз на недоволство.
— Не, почакай. — Тя задържа ръката му. — Да си поприказваме, това ме безпокои. Струва ми се, не харча за нищо излишно, а парите се топят. Има нещо, което не е в ред.
— Ни най-малко — каза той, като се закашля и я гледаше изпод вежди.
Тя познаваше това кашляне. То бе признак на силното му недоволство, но не от нея, а от себе си. Той наистина беше недоволен, но не от това, че бяха похарчили много пари, а защото му напомнят за онова, което той иска да забрави, понеже знае, че в това има нещо нередно.