Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Това са новото поколение дворяни.
— Че са ново, ново са. Но не са дворяни. Те са земевладелци, а ние сме помешчици. Като дворяни, те посягат сами на себе си.
— Но нали казвате, че това е отживяла институция.
— Че е отживяла, отживяла е, но все пак трябва да се отнасяме с по-голямо уважение към нея. Да вземем Снетков… Добри или не, ние сме расли хиляда години. Да речем, че ви се случи да направите пред къщата си градинка, да я планирате, а на това място расте някое столетно дърво… Макар то да е чепато и старо, но заради цветните лехи вие няма да отсечете стареца, а ще планирате така лехите, че да използувате и дървото. Такова дърво не може да се отгледа за една година — предпазливо каза той и веднага промени темата на разговора — Ами вашето стопанство как е?
— Не е добре. Около пет процента.
— Да, но вие не смятате себе си. Нали и вие струвате нещо? Да ви кажа за себе си. Преди да се заема със стопанството, получавах като чиновник по три хиляди рубли. Сега работя повече, отколкото на службата, и също като вас получавам по пет процента, и то ако Бог даде. А моят труд е нахалост.
— Но защо правите това? Нали е чиста загуба?
— Правиш го и това си е! Какво да ви кажа? Навик и знаеш, че така трябва. Ще ви кажа нещо повече — продължи помешчикът, като се облакъти на прозореца и се разприказва, — синът ми няма никакво влечение към стопанството. Очевидно ще става учен. Така че няма кой да продължи работата. И все работиш. Ето днес съм садил градина.
— Да, да — каза Левин, — точно така е. Аз винаги чувствувам, че няма истинска сметка в моето стопанство, но ето на, работиш… Чувствуваш някакъв дълг към земята.
— Чакайте да ви кажа — продължи помешчикът. — Дойде ми на гости съсед — търговец. Разходихме се из стопанството, в градината. „Не — каза Степан Василич, у вас всичко е наред, само градината ви е занемарена.“ А пък тя е в ред. „Според моя ум аз бих изсякъл тия липи. Само че когато цъфтят. Това са хиляда липи, от всяка ще излязат по две хубави кори. А днес липовите кори са на цена, бих насякъл и липови трупи.“
— И с тия пари той би накупил добитък или земица, би купил на безценица и би я дал под наем на селяните — с усмивка довърши Левин, който очевидно неведнъж се бе сблъсквал с подобни сметки. — И той ще забогатее. А вие и аз — дай Боже поне да запазим своето и да го оставим на децата си.
— Чувах, че сте женен? — каза помешчикът.
— Да — с гордост и задоволство отвърна Левин. — Да, това е някак чудно — продължи той. — Така си живеем ние без сметка, сякаш като древни весталки сме поставени да пазим някакъв огън.
Помешчикът се усмихна под белите мустаци.
— Между нас има и такива, да речем, като нашия приятел Николай Иванич или граф Вронски, който се засели сега; те искат да водят агрономическа промишленост; то засега това гълта само капитал и не довежда до нищо.
— Но защо не направим като търговците? Защо не изсечем градините си за липови кори? — каза Левин, като се върна към поразилата го мисъл.
— За да пазим огъня, както казахте вие. А това не е дворянска работа. И нашата дворянска работа се извършва не тук, на изборите, а там, в нашия кът. Има и един съсловен инстинкт, който казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Същото е и със селяните, доколкото виждам: добър селянин, а гледа да наеме колкото може повече земя. Колкото и да е лоша земята, все оре. Също без сметка. На чиста загуба.
— Същото правим и ние — каза Левин. — Много, много ми е приятно, че се видяхме — прибави той, като видя идващия към него Свияжски.
— Срещаме се за пръв път, откак бяхме се видели у вас — каза помешчикът, — и се разприказвахме.
— Е, поодумахте ли новите порядки? — усмихнат каза Свияжски.
— И това стана.
— Изказахме болката си.
XXX
Свияжски улови под ръка Левин и тръгна с него към своите.
Сега вече не можеха да отминат Вронски. Той стоеше със Степан Аркадич и Сергей Иванович и гледаше право приближаващия се Левин.
— Много ми е приятно. Струва ми се, имах удоволствието да ви срещна… у княгиня Шчербацкая — каза той, подавайки ръка на Левин.
— Да, помня добре нашата среща — каза Левин и като се изчерви силно, веднага се обърна и заприказва с брат си.
Леко усмихнат, Вронски продължи да говори със Свияжски, очевидно без всякакво желание да влезе в разговор с Левин; но Левин, разговаряйки с брат си, непрестанно поглеждаше към Вронски и мислеше за какво да заприказва с него, за да заглади грубостта си.