Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Значи само нагоре…“
Тръгна покрай стената, докато не се озова точно срещу един търговски кораб, затънал и килнат на една страна в тинята. От носа му към една от месинговите халки на кея се изпъваше дебело въже.
При нормални обстоятелства изкачването щеше да е проста работа, но дори с вътрешната си дисциплина, придобита от обучението му като Нокът, Калам не можеше да спре кръвта от наново отворилата се рана — тя капеше от хълбока му, докато лазеше по въжето. Усещаше как го напускат силите и щом стигна халката, спря, с разтреперани ръце и крака, докато се посъвземе.
Не беше имал време да помисли, откакто Салк Елан го беше хвърлил през борда, а и сега нямаше. Да проклина собствената си глупост щеше да е загуба на време. В тъмните и тесни улички на Малаз го дебнеха убийци. Следващите му няколко часа най-вероятно щяха да са последните му от тая страна на Портите на Гуглата.
Но той нямаше намерение да се превръща в лесна плячка.
Помъчи се да успокои дишането си, да спре изтичането на кръвта от раната в хълбока и безбройните ожулвания.
„Очи на покривите на складовете, с усилено от магия зрение, а аз дори риза нямам, която да скрие телесната ми топлина. Знаят, че съм ранен. Съмнявам се, че дори Ласийн, докато беше на върха на майсторството си, щеше да успее да се справи с охлаждането на плътта, ако беше загазила толкова.“
Отново затвори очи. „Засмукваш кръвта от повърхността, привличаш я надолу, за да се скрие в мускулите, по-близо до костите. Всеки дъх трябва да е леден, всеки допир по камъка — да е хладен колкото него. Никаква утайка след теб, никаква следа, никакъв цъфтеж от движението ти. Какво ще очакват от един ранен човек?“
„Не и това.“
Отвори очи, пусна едната си ръка от гривната и притисна лакът до хлъзгавия от влагата метал. Топло.
Време беше да тръгва.
Бавно се покатери върху покрития с птичи тор кей. Крайбрежната улица се изпъна пред него. Пред заключените врати на близкия склад имаше скупчени товарни коли — на по-малко от двайсет крачки.
Да затича натам означаваше да си изпроси смъртта, защото тялото нямаше да може толкова бързо да се приспособи към промяната на температурата и цъфтежът щеше да се забележи веднага.
„Една от змиорчиците е изпълзяла много надалече и ще попълзи още малко.“ Калам бавно запълзя по влажните камъни — издишваше под себе си.
„Магията прави дебнещия ленив, дебнещите са настроени единствено към онова, което според тях ще е очевидно, при усилените им сетива. Забравят за играта на сенките, играта на тъмнината, най-потайните, едва доловими знаци… Дано.“
Да погледне нагоре не можеше, но знаеше много добре, че всъщност се вижда отвсякъде, като червей, запълзял по калдъръма. Част от ума му понечи да изкрещи от паника, но убиецът й забрани. Висшата дисциплина беше безскрупулен господар — на собствения ти ум, на тялото ти и на душата ти.
По-опасно беше облачното небе да не се разтвори. Луната се бе превърнала в негов враг и ако този враг се събудеше, дори и най-мързеливите наблюдатели щяха да видят сянката, която Калам хвърляше по каменната настилка.
Минутите течаха. Той се влачеше убийствено бавно през улицата. Градът се беше смълчал, потънал беше в някакво неестествено безмълвие. В ума му се прокрадна мисъл: „Вече съм забелязан, но защо да разваляме играта? Този лов ще се превърне в едно проточено удоволствие, нещо, което да задоволи жаждата на братството за мъст. В края на краищата защо да подготвяш капан, ако убиеш жертвата си, преди да е могла дори да се добере до него?“
Горчивата логика на тази мисъл се заби като нажежена кама в гърдите му и заплаши да разбие целия му камуфлаж по-силно от всичко друго. Все пак той успя да не се надигне, вдиша и затаи дъх и чак после погледна нагоре.
Беше се озовал под първата кола, темето му забърса долницата на дъските.
Спря. Очакваха състезание по хитрина и потайност, но ловкостта на ръцете бе само един от талантите на Калам. „Винаги трябва имаш подръка някакво предимство, от най-неочакваните…“ Той се приплъзна напред, измъкна се изпод първия фургон, после мина под следващите три и се озова пред вратите на склада.
Товарният вход беше огромен, с две грамадни, плъзгащи се дървени платна, които сега бяха свързани с масивен катанец. Встрани от тях имаше друга, по-малка врата — и тя с катинар.