Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Мамка му, Каин — казва ми той, докато навлиза в арената. — Да ѝ го начукам на козата, ако не си майстор в измъкванията и винаги не се оказваш отгоре. — Величеството прекосява пясъка и се изкачва на подиума; застава до Тоа Сител и му се хили. — Здрасти, откачалко — казва той и се засилва за ритник.
— Недей.
Величеството ме поглежда и разбира, че няма смисъл да спори. Свива рамене.
— Май сега ти си шефът.
— Да.
Феите му хвърлят стръвни погледи, докато си събират нещата и си тръгват. Той не им обръща никакво внимание.
— И сега какво, приятел? Какъв е следващият ни ход?
— Моят следващ ход — отвръщам тежко аз — е да изпратя онези монаси долу да се бият с войниците, които са пратени срещу мен. Войници от моя свят.
— Твоя свят? — ахва Величеството. — Мамка му — значи е истина. Вярно е. Винаги е било истина. Ти си актир.
— Да.
— Мамка му — повтаря той, но после разперва ръце и ми се усмихва. — Хей, актир или не, винаги си знаел кои са ти приятелите, нали?
— Твоят следващ ход… — Аз кимвам към дъното на залата. Към вратата — … е да последваш онези момчета. Да се ометеш от града.
— А? — Дълбоко в очите му проблясва предпазливост. — Не те разбирам.
— Не си популярен сред нехората, Величество. Мога да се обзаложа, че единствената причина да си още жив, е, че повечето от тях не са съвсем сигурни кой си ти.
— Хей, хайде стига, Каин. Не си ли ти шефът? Нима казваш, че не можеш да ме защитиш?
— Не — отвръщам аз. — Казвам, че няма да го направя.
Усмивката му се напуква като засъхналата кръв на бузата му.
— Хей… хей, Каин, стига, де…
— Ти си причината Киърандел да е заключена в килия. Изби половината ѝ хора. Единственото семейство, което е имала. Ти и Тоа Сител. Шибаната ви Пещерна война.
— Но, хей, аз нямам нищо против нея — избъбря той, облизвайки устните си. — Мамка му, Каин. Цялата Пещерна война беше идея на Тоа Сител. Просто политика, това е. Бизнес. Нищо лично…
— Не и за нея. — Кимвам отново към вратата. — По-добре тръгвай, докато все още си спомням колко много те харесвах.
Той се навежда заговорнически към мен. Виждам как потта се стича по кожата му.
— Хайде, де, Каин. Това съм аз. Даже в донжона нали ти помогнах? А? Нали? — Той посяга към ръката ми, сякаш докосването му ще ми припомни нашето приятелство.
Пръстите ми докосват дръжката на Косал. Острието му зажужава до облегалката на трона. Ръката на Величеството замръзва и той предпазливо слиза едно стъпало надолу.
— Да — отвръщам аз. — Помогна ми. Точно затова ти давам възможност да си тръгнеш оттук.
— Но, хей, какво да правя сега? — изрича умолително той. Ако не го познавах толкова добре, почти щях да го съжаля. Величеството е като плевел; където и да попадне, процъфтява. — Къде да отида? Какво да правя?
— Не ме интересува — отвръщам аз, — стига да си далеч оттук. Тръгвай.
Той слиза с още едно стъпало.
— Каин…
Насочвам Косал срещу него. Острието ръмжи.
— Пет секунди, Величество.
Той се обръща, слиза от подиума и на бегом прекосява пясъка. Проправя си път сред тълпата от хора и нечовеци и излиза от Залата на правосъдието, без да поглежда назад. Изпращам го с поглед, припомняйки си добрите стари времена, когато бяхме заедно, но сега те не означават много за мен. А някога го смятах за най-добрия ми приятел.
Но не мога да си спомня защо.
Долу, на пясъка, Рейт дава инструкции — моите инструкции — на монасите, разпределя ги на отряди, които да пресрещат и изтощават с непрекъснати нападения Социалната полиция: моят начин да им кажа здрасти. Скоро монасите потеглят, а т’Пас отива да координира действията с нехората, Змиите и каинистите, които искат да останат тук и да се бият; Орбек хваща каиша на Тоа Сител и го извлича от залата, за да запази патриаршеския му задник от неприятности, след което в Залата на правосъдието оставаме само Рейт, Делиан и аз.
Застанал долу, на арената, Рейт гледа след Орбек и Тоа Сител с хладните си зимни очи. Адски е напрегнат; трепери от усилието да остане неподвижно на мястото си.
— Какво ще правиш с Патриарха?
— Все още нищо, което трябва да знаеш — отвръщам аз. — Крис?
Той стои в средата на арената, изгубен в някакви безкрайни пространства.
— Крис! — повтарям аз. И после по-остро: — Делиан.
Погледът му бавно се фокусира и ме открива.