Ужас [bg]

След това натрупва няколко пласта тюленови и мечи кожи върху напречните рога и идва при Крозиър, за да му помогне да се придвижи до шейната.

Той отблъсва ръцете й и се опитва да върви сам.

Не помни как е паднал по лице на снега, но зрението и слухът му завръщат, когато Безмълвната го настанява върху шейната, изпъва краката му, обляга гърба му плътно върху натрупаните пред задните дръжки кожи и го завива с няколко дебели кожени покривала.

Крозиър вижда, че тя е привързала към предната част на шейната дълги кожени ивици, сплетени в нещо като хамут, който е увила около кръста си. Той си спомня за играта й с връвчицата и накрая разбира какво се е опитала да му каже: палатката (островърхия купол) съборена, те двамата тръгват (ходещите фигури по движещите се конци, макар че Крозиър тази нощ определено се беше разминал с ходенето) към следващия овален купол без връх. (Друга палатка с формата на купол? Снежна къща?)

След като всичко е опаковано — резервните кожи и платнени торби, увитите в кожи съдове и маслени светилници са струпани върху и около Крозиър, — Безмълвната се впряга в хамута и започва да тегли шейната по леда.

Плъзгачите се плъзгат като стъкло, много по-леко и гладко от шейните от „Еребус“ и „Ужас“. Крозиър с изненада установява, че все още му е топло; след два и повече часове неподвижно седене на леда той изобщо не е замръзнал, ако не се смята върхът на носа му.

Небето е покрито с плътна облачна пелена. На хоризонта, в която и да е посока, няма никакъв признак за развиделяване. Франсис Крозиър няма представа накъде го води жената — обратно на острова Крал Уилям? На юг към полуостров Аделаида? Към реката на Бак? Още по-навътре в леденото поле?

— Хората ми — изхриптява той. Опитва се да повиши глас, за да го чуе тя през стоновете на вятъра, сухото шумолене на снега и скърцането на дебелия лед под тях. — Трябва да се върна при хората ми. Те ме търсят. Госпожице… мадам… Безмълвна дамо, моля ви. За Бога, моля ви, отведете ме обратно в лагер „Спасение“.

Безмълвната не се обръща. Той може да види само задната част на качулката й и бялата мечешка кожа, която проблясва под слабата звездна светлина. Той няма представа как жената успява да намери пътя в тази тъмнина, нито как такова дребно момиче може да тегли с такава лекота шейната, в която е натоварен и той.

Те безшумно се плъзгат напред, към потъналия в мрак леден пейзаж.