Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
В моите млади години за известно време бях нещо като довереник на един стар, опитен, пропит с ирония и цинизъм партиен боец. Той смяташе, че аз ще се впусна в „голямата игра“, както той наричаше борбата за партийна кариера, и наставнически ми повтаряше правила, които наричаше „златни“. Ето някои от тях:
„Когато си в средата между два враждуващи лагера, никога не се опитвай да играеш ролята на помирител. Помирителят е този, който винаги губи!“
„Много здрава кариера се прави, ако прецениш правилно и заложиш на привидно губещата страна!“
„Запомни! Никой функционер у нас не представлява само себе си. Той е представител на цяла верига хора над него. За да нямаш никакви грешки, трябва веднага да идентифицираш веригата и да имаш ясна представа за относителната сила или слабост на тия, които я образуват!“
„Когато търсиш съюзници, направи се необходим! Колкото и силни да са известни хора, твоята подкрепа винаги може да им е нужна!“
„Най-верни съюзници са онези, които най-здраво са обвързани с тебе! А най-обвързващото средство е взаимната мръсотийка!“
„Майсторите в кариерата умеят да обвържат другите към себе си, но рядко себе си към другите!“
Така ме учеше този опитен човек. Аз никога не се ползувах от неговите съвети и дълго време ги смятах за малко романтични формулировки на стар картоиграч. Но днес, прелиствайки записките си и припомняйки си допълнителни подробности, виждам, че и поетът Л., и инженер-химикът Г., й партийният работник К., и генералът от Държавна сигурност К., и журналистът И. — всички те твърде старателно са спазвали тези принципи. Аз дори ги виждам в едни и същи пози, казвайки едни и същи думи, хвърлящи едни и същи погледи. Говоря за хора, които достигнаха позиции на секретар на ЦК, на заместник-министри, на главен редактор, на шеф на важен отдел.
И сега стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата — идеологическата част. Както повечето криминални престъпници предварително оправдават престъплението, което възнамеряват да извършат, чрез своя морален критерий, така и човекът на обществената кариера се опитва да установи свои критерии, чрез които да оправдае бъдещите си действия. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на обществените кариеристи в България е, че са действували заради щастието на другите или в интерес на народа. Твърде често под „народа“ те разбират единствено себе си и своите приятели. Няма по-удобно оправдание за всички простъпки, подлости, низости, глупости от това да се твърди, че сте ги извършили в името на народа, когото така много обичате. Народът в случая е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен другари са твърдели в разни времена и по различни поводи, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те правят, го правят заради партията. Те знаят, че не е никак важно дали някой вярва на подобни обяснения. Важното е да се казват. И затова една от най-честите фрази, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен другар, е:
„Аз не съм забравил, че партията и народът ме издигнаха, другари!“ Истината в случая е, че човекът се е издигнал сам, често пъти с лакти, нокти и зъби, с напор и щурм, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово собствено име.
Хората познават множество образи на класически кариеристи. Не един и двама писатели са увековечили тези амбициозни, напористи човешки същества, които са готови на всичко, само и само да се издигнат над другите. Твърде често от портретите на тези кариеристи идва респектиращото чувство за голяма човешка сила и способности. Дори в най-черните постъпки на архиподлеци, като Фуше и Талейран, личат характерите на силни и оригинални личности.
И тъкмо тези две качества — силата и оригиналността — са отсъствуващите елементи в портрета на социалистическия кариерист. Изправен пред действително трудни моменти, социалистическият кариерист се сгромолясва като картонено човече, напълно неспособно да се бори срещу истинска сила. Аз не познавам нито един партиен кариерист в България, който в трудни моменти да е демонстрирал дори елементарно присъствие на духа или здрави нерви. Почти всички тези бързо издигнали се партийни функционери са като сапунените мехури, пукат се, без да оставят следи в мътната вода, която ги е родила. Това следва от важното обстоятелство, че техните кариери са били повече или по-малко използуване на слабостите на другите и обществото, отколкото резултат на собствена сила. Що се отнася до оригиналността на класическите пробивачи, тя пък съвсем отсъствува при кариериста в социалистическото или комунистическото общество. Ето, аз прелиствам изписаните страници, за да открия колоритни различия в образите на познатите кариеристи, и не мога да намеря нищо подобно. Те са досадно банални, подобни един на друг като вестникарски клишета. Може би защото в последна сметка всички те са правили кариерите си само като маши на други по-големи и по-силни от тях, като оръдия на чужда държава, като дребни агенти на чужди каузи, без въобще някога да са могли да изявят самостоятелност. Това е кариерата на чиновника, на дребния комбинатор, който е обречен да си остане безцветен използвач, до каквото и положение да се издигне.