Проходът

— Има нещо в тях, нали?

Маусами се обърна и видя Тео да я наблюдава от вратата на кухнята.

— Къде ги откри?

Приближи се към камината и взе последната снимка, с усмихнатото момченце.

— Бяха в мазето под стълбите. Виждаш ли тук? — почука по стъклото, за да ѝ покаже: на заден план в края на снимката имаше автомобил, натъпкан до горе с багаж чак до покрива. — Това е колата, която открихме в хамбара.

Маусами разглежда снимката още минута. Колко щастливи изглеждаха. Не само усмихнатото момче, но и родителите и сестрите му, всички.

— Мислиш, че са живели тук ли?

Тео кимна, върна снимката на полицата над камината при останалите.

— Предполагам, че е така, дошли са преди избухването на епидемията и са се оказали в безизходица заради нея. Или пък просто са решили да останат. А и не забравяй за четирите гроба отзад.

Маусами щеше да възрази, че гробовете са били четири, а не пет, но тогава осъзна грешката си. Четвъртият гроб трябва да е бил изкопан от последния оцелял, който не би могъл сам да се погребе.

— Гладна ли си? — попита Тео.

Прокара ръка през мръсната си коса.

— Всъщност най-много ми се иска да се изкъпя.

— Сетих се, че може да поискаш да се изкъпеш — усмихна се многозначително. — Ела.

Поведе я към двора.

Огромен железен котел висеше на верига над купчина горяща жарава, до нея имаше метална вана, достатъчно дълга и дълбока, за да седне в нея човек. С пластмасова кофа Тео напълни коритото с вода от помпата, после хвана дръжката с дебел парцал, вдигна котела и изля горещата вода в коритото.

— Хайде, влизай — каза Тео.

Изведнъж се смути.

— Добре — засмя се леко той, — няма да гледам.

Глупаво изглеждаше след всичко да се стеснява от тялото си. И въпреки това се стесняваше. След като Тео се обърна, тя бързо се съблече и за миг остана гола под есенното слънце. Въздухът беше студен и кожата ѝ над изпъкналия, заоблен корем настръхна. Тя се отпусна във водата, която се издигна и покри стомаха ѝ, наедрелите ѝ гърди, по които се преплитаха множество сини вени.

— Вече мога ли да се обърна?

— Чувствам се огромна, Тео. Не вярвам, че искаш да ме видиш такава.

— И по-голяма ще станеш, преди отново да се смалиш. Може пък и да привикна към гледката.

От какво се страхуваше тя? Двамата чакаха бебе, а тя не искаше той да я вижда гола, така ли? Не бяха се докосвали с дни, осъзна, че е чакала той да го стори, да прекрачи бариерата, която ги разделя, сега, когато са сами.

— Добре, може да се обърнеш.

За миг веждите му се извиха, когато я видя. Но само за момент. Видя, че държи някакъв почернял тиган, пълен с тежка, проблясваща субстанция. Тео я остави на земята до ваната, приклекна и отряза късче от нея с ножа си.

— Господи, Тео. Сапун ли си направил?

— Понякога правехме с мама. Но не знам дали съм използвал достатъчно пепел. А мазнината е от дивеча, който застрелях при лова вчера сутринта. Мършав кучи син се оказа, но ми стигна за няколко калъпа.

— Застрелял си дивеч ли?

Кимна.

— Едва го довлякох дотук — каза той. — Поне пет километра. А в реката има колкото искаш риба. Струва ми се, че можем да се запасим с достатъчно, за да презимуваме — изправи се и изтупа ръце в панталоните си. — Хайде, изкъпи се, а аз ще направя закуска.