Проходът
- Автор: Джъстин Кронин
- Серия: Проходът #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-135-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Проходът». Краткое содержание книги:
— И какво има надолу? — попита Питър.
По брадичката ѝ потече сок. Посочи с ножа си в посоката, откъдето дойде.
— На половин километър на изток реката се стеснява и тръгва на юг. От двете страни има хълмове, трудно е за прикриване, има много високи точки. — Прасковите изчезнаха, тя допи сока от консервата и я метна настрани, после избърса ръце в панталоните си. — Посред ясен ден като днешния сигурно ще сме в безопасност. Но не бива да се задържаме.
Майкъл седеше на няколко метра встрани на мократа земя, подпрял се на пън. От дните на ходене се беше източил и заякнал, по брадичката му беше набола светла брада. На краката му лежеше оръжие, пръстът му беше близо до спусъка.
— Няма следа от колко, седем дни? — заговори с притворени очи, обърнал лице към слънцето. Носеше само тениска, якето беше увито около кръста му.
— Осем — поправи го Алиша. — Това не означава, че трябва да се отпускаме.
— Само казвам — отвори очи, погледна Алиша и сви рамене. — Котката може да е била убита от какво ли не. Може дори да е умряла от старост.
Алиша се изсмя.
— Добре ми звучи — каза тя.
Ейми седеше сама в края на една поляна. Винаги се отдалечаваше така. Известно време този ѝ навик беше притеснявал Питър, но тя никога не се отдалечаваше много и вече всички бяха привикнали с него.
Стана и се приближи до нея.
— Ейми, хапни нещо. Скоро тръгваме.
Момичето не отвърна. Погледът ѝ беше зареян към планините, които се извисяваха на слънчевата светлина отвъд обраслата в треви равнина на отсрещния бряг на реката.
— Спомням си снега — каза тя. — Какво е да лежиш на него. Колко е студен — погледна към него, присвила очи. — Близо сме, нали?
Питър кимна.
— Няколко дни път май.
— Телърайд — каза Ейми.
— Да, Телърайд.
Тя отново се обърна към планините. Питър видя как потръпна, въпреки че беше топло.
— Дали пак ще вали сняг? — попита тя.
— Според Холис ще вали отново.
Ейми кимна доволна. Лицето ѝ грееше в топла светлина, споменът беше щастлив.
— Иска ми се отново да легна на снега и да правя снежни ангели.
Често говореше с подобни мъгляви загадки. Но този път беше различно. Сякаш миналото се изправяше пред погледа ѝ, тя влизаше в него както елен в храсталак. Дори едно движение щеше да я изплаши.
— Какви снежни ангели?
— Движиш ръце и крака в снега — обясни тя. — Като онези в рая. Като призрака Джейкъб Марли.
Питър знаеше, че сега и другите слушат. Вятърът развя пред очите ѝ самотен кичур черна коса. Докато я наблюдаваше, го обхвана споменът за онази нощ в Лечебницата, когато Ейми промиваше раната му. Искаше му се да я попита: Как разбра, Ейми? Как разбра, че моята майка тъгува за мен и че аз тъгувам за нея? Защото аз никога не ѝ го казах, Ейми. Умираше, а аз не ѝ казах колко много ще ми липсва, когато вече няма да я има.
— Кой е Джейкъб Марли? — попита той.
Намръщи чело внезапно натъжена.
— Един, който носи веригите, изковал през живота си — отвърна тя и поклати глава. — Тъжна история беше неговата.
Следобеда продължиха да вървят покрай реката. Вече бяха в подножието, равнината оставаше зад тях. Започнаха да се изкачват сред все по-гъсти дървета — голи, разклонени трепетлики и огромни, извисяващи се над главите им стари борове с грамадни колкото къща дънери. Под балдахина от покрива на клоните им земята беше открита и засенена, обсипана с иглички. Въздухът беше студен и пропит с влага от реката. Вървяха както винаги в пълно мълчание и оглеждаха дърветата. Целите нащрек.
Нищо не беше останало от Плейсървил, лесно беше да се предположи какво се е случило. Реката си пробиваше път през тясната долина. През пролетта, когато се топеше снегът, реката сигурно ставаше буйна и опасна. Както и Моуб, градът беше заличен.
Пренощуваха близо до реката, опънали брезента между дърветата, за да направят покрив и разтворили спалните си чували на меката земя. Питър се падаше трета смяна на пост с Майкъл. Заеха позиции. Нощта беше студена и спокойна, чуваше се само реката. Докато стоеше на пост и се опитваше да не мърда, въпреки студа, Питър мислеше за Сара и чувството, което беше забелязал между нея и Холис. Осъзна, че от сърце се радва за двама им. Все пак той беше пропуснал своя шанс, а Холис очевидно я обичаше, а и тя заслужаваше да бъде обичана. Холис сам му го беше казал онази нощ в Милагро, когато виралът отвлече Сара: Питър, ти ще разбереш защо трябва да вървя. Личеше не толкова в думите, колкото в погледа му, в който нямаше и капка страх. Тогава се беше освободил от страха, заради Сара.
Небето тъкмо просветляваше, когато Алиша излезе от подслона и тръгна към него.
— Е — каза тя и се прозя широко, — още си тук.