Проходът

Пиша в палатката на столовата за цивилни (има три, една за войниците, една за офицерите и една за цивилните работници). Всички останали вече си легнаха. Командващият тук е някой си на име Крукшанк. Генерал, като Ворхис, но с това приликите приключват. При Ворхис се виждаше, че в тялото има истински човек, зад цялата военна суровост, а Крукшанк изглежда човек, на чието лице през живота му дори пукнатинка от усмивка не се е мярвала. Имам чувството, че Гриър здраво е загазил, а това се отнася и за всички ни. Но утре в 06:00 ще ни разпитат и ще можем да разкажем цялата история. Пред гарнизона в Розуел гарнизонът в Колорадо изглежда незначителен. Според мен е почти колкото Колонията, гигантските му бетонни стени се поддържат от метални стълбове, които стигат до земята на плаца. Единственият начин, по който мога да го опиша, е като вътрешност на паяк. Море от палатки и други издигнати постройки. Цяла вечер влизат автомобили, огромни цистерни камиони с хора, оръжия и сандъци с провизии, чиито кабини са обградени с прожектори. Навсякъде се чува тътен на двигатели, мирис на гориво, ярка светлина на факлите. Утре ще открия лечебницата и ще видя дали мога да съм от полза. Тук има още няколко жени, не са много, но има, повечето са от медицинския корпус, а докато се придържаме към зоната за граждани, можем да се движим, накъдето решим.

Горкият Холис. Толкова беше изморен, че не успях да му кажа новината. Затова тази нощ за последно ще бъда сама с тайната си, преди някой друг да разбере. Чудя се дали тук има някой, който може да ни ожени. Може би командващият. Но Крукшанк не изглежда подходящ за това, а и трябва да почакам, докато и Майкъл бъде с нас в Кървил. Той трябва да ме предаде на бъдещия ми съпруг. Няма да е честно без него.