Проходът

Питър не знаеше какво да каже. Откакто Ейми се появи в живота му, той сякаш беше уловен в силно течение, което го носеше към нещо, което трябваше да открие. С всяка стъпка го научаваше. Но истина беше и че всеки от тях изпълняваше своя роля, а огромен дял се падаше и на късмета.

— Не знам, Лиш. Онзи ден в търговския център на моето място можеше да е всеки. Можеше да си ти. Или Тео.

Тя махна с ръка.

— Твърде много се уповаваш на брат си, открай време е така. А къде е той сега? Не ме разбирай погрешно, според мен той постъпи правилно. Маус не беше в състояние да върви, още в самото начало го казах. Но това не е единствената причина, поради която той остана в стопанството — сви рамене. — Говоря така, защото може би имаш нужда да го чуеш. Това е твоят Дълъг поход, Питър. Каквото и да има горе в планината, на теб се полага да го откриеш. Надявам се да имаш възможност да го направиш, независимо какво ни чака.

Отново потънаха в мълчание. Думите ѝ го разтревожиха. Приличаха на думи на раздяла. Като че тя се сбогуваше.

— Според теб дали с тях всичко е наред? — попита той. — Тео и Маус.

— Не знам. Надявам се.

— Знаеш ли — каза той и се закашля. — Мисля, че Холис и Сара…

— Са заедно? — засмя се тихо. — А пък аз си мислех, че не си забелязал. Трябва да им кажеш, че знаеш. Лично. Ще олекне на всички.

Остана напълно изумен.

— Всички ли знаят?

— Питър — погледна го намръщена. — Точно затова ти говоря. Похвално е и правилно да се спасява човечеството. Може да се каже, че подкрепям идеята. Но не е лошо да обръщаш малко повече внимание на онова, което е по носа ти.

— Мислех, че обръщам.

— Само си мислил. Ние сме хора и толкова. Не знам какво има горе в планината, но много искам да науча. Живеем, умираме. Някъде по пътя с малко късмет може и да попаднем на някого, който да олекоти товара ни. Трябва да им кажеш, че няма проблем от твоя страна. Очакват да го чуят от теб.

Не проумяваше как толкова късно беше забелязал какво се случва със Сара и Холис. Може би, помисли си той, не е искал да го види. В този момент, докато гледаше Алиша и как косата ѝ сияе на утринната светлина, той се улови, че мисли за нощта, която прекараха двамата на покрива на електростанцията, когато си говореха за събирането, да имат Малки, в онази странна и удивителна нощ, когато Алиша му беше поднесла дара на звездите. В онзи миг дори самата идея да води нормален живот, дори такъв, който прилича на нормален, му се струваше далечна и недостижима като самите звезди. А ето ги сега на повече от хиляда километра от дома — дом, който вероятно никога повече нямаше да видят — същите хора, каквото са били, но и различни, защото беше настъпила промяна. Любовта беше сред тях.