Прокоба [bg]

– Да – неохотно потвърди Шещин. – Този човек е знаел или е подозирал, че не сме просто приятелки, и това обстоятелство… – дойде нейният ред да търси точната дума – …е събудило неодобрението му.

– Тежки заплахи ли съдържаха писмата?

Мартин записваше всичко казано, а то, общо взето, само потвърждаваше фактите, които сочеха, че смъртта на Марит не е настъпила в резултат от злополука.

– И то много тежки. Такива като нас били гнусни, вършели противоестествени неща. Трябвало да умрат.

– Колко често получавахте такива писма?

Докато напрягаше паметта си, Шещин въртеше пръстена си още по-ожесточено.

– Три-четири на година, като броят им варираше. Подателят не спазваше закономерност, а по-скоро изпращаше писма, когато го хване музата. Нали разбирате?

– Защо не съобщихте в полицията?

Мартин вдигна глава от записките си. Шещин се усмихна горчиво.

– Марит не ми позволи да подам сигнал. Боеше се нещата да не излязат извън контрол. Опасяваше се, че около случая ще се разшуми и… връзката ни ще стане всеобщо достояние.

– Значи, Марит не е искала връзката ви да се огласява? – попита Патрик, но изведнъж си спомни, че Шещин и Марит се бяха сдърпали именно по тази причина, преди Марит да излезе и повече да не се върне.

– Да, не искаше – потвърди беззвучно Шещин. – За всеки случай не изхвърлихме писмата.

Тя стана.

Патрик и Мартин се спогледаха удивени. Дори не им бе хрумнало да попита дали Шещин е запазила зловещата кореспонденция. Това надхвърляше и най-смелите им очаквания. У тях отново пламна надеждата да открият доказателство, което да ги отведе до автора на писмата.

Шещин се върна с дебела пачка писма в найлонов джоб. Изсипа ги върху масата пред Патрик и Мартин. Понеже искаше да обезопаси следите, останали, след като пощенските служители, Шещин и Марит бяха пипали писмата, Патрик ги разпръсна внимателно с химикалка. Сърцето му заби по-силно, защото освен писмата бяха запазени и пликовете. Дали няма да открият следи от ДНК под марките, залепени със слюнка?

– Ще позволите ли да ги вземем? – попита Мартин, докато гледаше с нетърпение купчината писма.

– Разбира се – изморено кимна Шещин. – Вземете ги и след като ги прегледате, ги изгорете.

– Освен писмата получавали ли сте други заплахи?

Шещин отново седна и започна усилено да мисли.

– Не съм сигурна – подвоуми се. – Случваше се телефонът да звънне, а щом вдигнем слушалката, човекът отсреща да мълчи. Веднъж дори се опитахме да проследим номера, но се оказа, че е на абонат с анонимна предплатена симкарта.

– Кога за последно получихте такова обаждане?