Бунтът на кралицата [bg]

Седем

Подслушвачи

Лятното слънцестоене ни връхлетя като буря. Предвидено бе покровителите да отседнат в западното крило на голямата къща и всеки път, щом някоя от каретите им спреше във вътрешния двор, Сибил ни извикваше към прозореца на стаята й, за да зърнем гостите.

Бяха общо петнайсет на брой — мъже и жени на различни възрасти; някои бяха адепти, други — не.

Обзе ме такава нервност, че беше непосилно да гледам как пристигат. Опитах се да се измъкна от стаята на Сибил и Абри, но Сибил хвана ръката ми, преди да успея да изчезна, и ме дръпна обратно с лице към себе си.

— Какво има, Бриена? — прошепна тя. — Това е една от най-вълнуващите вечери в живота ни, а ти изглеждаш, все едно си тръгнала на погребение.

Това изтръгна от мен лек смях:

— Просто съм неспокойна, Сибил. Знаеш, че не съм толкова подготвена, колкото теб и сестрите ни.

Сибил хвърли поглед към бляскавото стъкло на прозореца, където чувахме пристигането на поредния покровител във вътрешния двор, а после отново насочи вниманието си към мен:

— Не помниш ли първия урок, който мистрес Терез ти даде, когато усвояваше духовитостта?

— Опитвам се да изтрия от ума си всички подобни спомени — казах сухо.

Сибил стисна пръстите ми с нервна усмивка:

— Тогава нека освежа паметта ти. Двете с теб седяхме на дивана, а навън бушуваше буря. Мистрес Терез каза, че за да овладееш духовитостта, трябва да се научиш как да носиш маска. В сърцето си може и да беснееш като бурята отвъд стените, но никой не трябва да вижда това в лицето ти. Никой не трябва да го долавя в гласа ти…

Бавно започнах да си спомням.

За да стане адепт на духовитостта, една възпитаничка трябваше да владее съвършено израженията си, аурата си, да има контрол над всичко, което прикрива и това, което иска да покаже. Наистина приличаше на носенето на маска, да скриеш тайните, които лежаха под повърхността.

— Навярно именно затова се представих толкова зле в духовитостта — казах, мислейки как Картие винаги можеше да разчете изражението ми, сякаш изписвах чувствата си по кожата.

Сибил се усмихна и подръпна пръстите ми, за да привлече отново вниманието ми.

— Ако вземеш нещо от духовитостта, запомни това. Тази вечер носи маска на увереност, вместо на безпокойство.

Предложението й бе утешително и тя ме целуна по бузите, преди да ме пусне.

Оттеглих се в стаята си; крачех около инструментите на Мерей и купчините си с книги, изреждах отново и отново трите подхода, които прилежно бях подготвила. Докато камериерките дойдоха да ни облекат, вече се потях.

Знаех, че всяка знатна и посветена валенианска жена носи корсет.

Въпреки това не бях готова да захвърля удобната невинност на роклята си на възпитаничка заради клетка от китова кост и сложни връзки.

Нито пък Мерей.

Стояхме една срещу друга, докато пристягаха корсетите ни; камериерките дърпаха здраво. Видях болката върху лицето на Мерей, докато приспособяваше дишането и позата си, опитвайки се да се пригоди към дрехата. Подражавах й — от всичките тези години свирене на инструменти тя знаеше по-добре каква стойка да заеме. Аз винаги имах лоша стойка, прегърбена от книгите и писането.