Танцът на мъртвите момичета [bg]

— Благодаря — рече Клеър и жадно отпи голяма глътка. Бе приятно, може би твърде сладко, но освежаващо. Бързо я пресуши, но продължи да държи студената чаша, като се чудеше дали е проява на лоши маниери да сдъвче ледчетата.

— Откога живеете тук?

— Баба е живяла в тази къща през целия си живот — обясни Лиза и нежно потърка гърба на баба си. — Нали, бабо?

— Тук съм родена — гордо заяви старицата. — И тук ще умра, когато ми дойде времето.

— Ей това е дух. — Лиза наля на Клеър още лимонада от полупразната кана. — Ако открия, че нещо липсва от къщата на баба, колежанке, няма да можеш да се скриеш от мен никъде в Морганвил. Схващаш ли?

— Лиза! — смъмри я баба й. — Съжалявам, мила. Внучката ми така и не се научи на добри маниери. — Тя шляпна Лиза по ръката и я погледна наставнически. — Това мило момиче никога няма да открадне от възрастна жена. Нали, мила?

— Не, госпожо — каза Клеър и изгълта половината от втората чаша лимонада. Бе тръпчива, сладка и чудесна като първата. — Просто се чудех за символа до вратата…

Лиза и баба й я погледнаха сепнато. Никоя не отговори. Тя забеляза, че и двете носеха гривни от чисто сребро, със символа на Основателя върху метална пластина. Накрая Лиза каза тихо:

— А сега трябва да тръгваш.

— Но…

— Върви! — извика Лиза, грабна чашата от ръката на Клеър и я тупна на масата. — Не ме карай да те изхвърлям по стълбите пред баба!

— Тихо, Лиза — каза бабата и се наведе напред с някакво скърцане, което идваше или от дървената люлка на верандата, или от старите й кости. — Бог е дарил овцата с повече разум, отколкото това момиче, но няма значение. Това е символът на Основателя, дете, и това е къщата на Основателя, а ние сме хора на Основателя. Като теб.

Лиза я изгледа зяпнала.

— Какво? — рече тя най-накрая, когато успя да проговори.

— Не виждаш ли? — баба й махна с ръка към Клеър. — Тя блести, мила. Те го виждат, уверявам те. Няма да я докоснат, със знак или без знак. Ще им струва живота, ако го направят.

— Но… — Лиза изглеждаше разочарована и безпомощна, колкото и Клеър. — Бабо, пак виждаш някакви работи.

— Не виждам работи, госпожичке, а ти трябва да помниш кой в това семейство остана жив, когато всички други загинаха. — Помръкналите очи на бабата се вторачиха в Клеър, която потръпна въпреки силната жега. — Не знам защо е избрала теб, дете, но е факт. И сега просто трябва да го приемеш. Върви, върви си у дома. Получи това, за което бе дошла.

— Така ли? — Лиза се намръщи свирепо. — Кълна се в Бога, че ако си задигнала нещо от къщата ни…

— Тихо. Не е откраднала нищо. Но получи каквото й трябваше, нали, момиче?

Клеър кимна и нервно прокара ръка през косата си, потеше се обилно, косата й бе влажна и лепкава. У дома изведнъж й прозвуча много приятно.

— Благодаря, госпожо — каза тя и протегна ръка. Бабата я изгледа за няколко секунди, после я пое и я стисна. — Мога ли някога да дойда да ви видя пак?