Балът на глупците [bg]

— О, съжалявам. — Девойката се обърна с гръб. Не й се искаше да го прави, въпреки че вратата на килията бе заключена. Той се държеше по-добре, когато знаеше, че тя го наблюдава. Съсредоточи се върху бледото му изкривено отражение върху екрана на телевизора, докато той сваляше халата си и започна да облича дрехите си. Тя не можеше да види много, освен че цялото му тяло беше много бледо. След като се увери, че е обул панталоните си, Клеър погледна крадешком през рамо. Той беше с гръб към нея и тя не се сдържа да го сравни с единственото друго полуголо мъжко тяло, което бе огледала по-подробно. Шейн беше с широки рамене, силен и як. Миърнин изглеждаше крехък, но мускулите под бледата кожа се движеха като жилави кабели — много по-силни от тези на Шейн, беше сигурна в това.

Миърнин се обърна, докато закопчаваше ризата си.

— Отдавна хубаво момиче не ме е гледало с такъв интерес — отбеляза. Тя отвърна очи, усещайки как червенината плъзва от врата й нагоре към бузите. — Няма нищо, Клеър. Не се чувствам обиден.

Тя се прокашля.

— Някакви странични ефекти от новата смес?

— Топло ми е — рече той й се усмихна. — Колко приятно.

— Прекалено топло?

— Нямам представа. Мина доста време, откакто съм усещал нещо подобно. Не съм сигурен, че бих могъл да направя разлика. — Обви длани около прътите на решетката. — Колко дълго ще чакаме?

— Първият път ще чакаме, докато ефектът започне да отслабва, за да имаме добра основа за сравнение. Така ще знаем за колко време ще е безопасно да бъдеш пуснат навън.

— И през цялото време ще държиш пистолета със стрелите в готовност, така ли? — Облегна се нехайно на решетките, елегантен и отпуснат. В очите му все още проблясваше слаб пламък, съвсем леко безпокойство. — И така, за какво ще говорим? Как върви ученето, Клеър?

Момичето сви рамене.

— Ти знаеш.

— Предполагам, че предметите са твърде лесни за теб.

— Виждаш ли? Знаеш. — Клеър се поколеба. — Имаме посетители в града.

— Посетители? — Миърнин не изглеждаше особено заинтригуван. — Дошли са някогашни възпитаници на колежа и роднини? Никога няма да разбера защо, за Бога, Амели търпи тези човешки традиции…

— Посетителите са вампири — прекъсна го тя. Това привлече вниманието му.

За една секунда остана застинал, без да проговори, само се взираше в нея. После изрече с нисък глас:

— В името на Бога, кой? — Пръстите му се стегнаха около металните пръти, стиснаха ги толкова силно, че тя се изплаши, че костите му ще се счупят. Или стоманата. — Кой?

Тя не очакваше подобна реакция.

— Името му е Бишъп — рече. — Каза, че е баща на Амели…