Балът на глупците [bg]

— Не, не, нищо такова не се е случило… — Клеър усети как гореща червенина плъзва нагоре по врата към лицето й. — Аз само… ние си говорихме и сме заспали. Кълна се, че не сме, хм…

— По-добре да не ми хъмкаш, защото ако си го направила, това е… — Ева едва се сдържа да не се усмихне. — Това е много лошо. Защото не си…

— Зная, зная. Но не сме направили нищо. И няма да го направим, докато… — Докато не го убедя, че е окей. — Както и да е. Кажи сега за Майкъл — какво искаш да направим?

— Да поразпитаме. Колкото и да ми е неприятно, трябва да започнем от „Комън Граундс“. Вероятно Сам е там или можем да му оставим съобщение. Чух, че отново се е появил в града. — Сам беше дядо на Майкъл… и вампир. Едва не умря, след като го прободоха смъртоносно. Единствено намесата на Амели го спаси. Но още беше много слаб. Клеър се зарадва да научи, че вече е по-добре — инстинктивно усещаше, че Сам е един от най-добрите вампири. Такъв, на когото можеше да има доверие. — Е? Тръгваме ли или не?

Шейн още не бе излязъл от банята.

— Дай ми само пет минути — каза Клеър покорно. Никакъв шанс за горещ душ или за чисти дрехи — най-доброто, с което разполагаше, беше вече носено, но поне не бе спала с него. Може би ще успее да изрови онзи последен чифт бельо, скрит някъде в чекмеджето…

Някой почука на входната врата. Властно, настойчиво. Още бе много рано, а неканените посетители в Морганвил се брояха на пръсти.

Клеър нахлузи през главата си по-малко измачканата от двете тениски, сложи си чисто бельо и обу същите джинси. Забърза по коридора, докато още закопчаваше ципа. Но Ева я изпревари — вече се спускаше надолу по стълбите. Клеър тъкмо минаваше покрай банята, когато Шейн отвори вратата и подаде отвътре мократа си глава.