Балът на глупците [bg]

— Разкажи ми за този Бишъп.

— Срещна ли се с него? — Клеър кимна. — Тогава вече си наясно с всичко, което трябва да знаеш. Той не е като вампирите, които си виждала тук, Клеър, дори и като най-лошите от нас. Двамата с Амели сме модерни хищници, тигри в джунглата. Бишъп е от много по-студено, по-жестоко време. Бих го определил като страховития тиранозавър.

— Но той наистина ли е баща на Амели?

Сега бе ред на Миърнин да кимне в знак на съгласие.

— Бил е свиреп воин. Едва ли би могла да си представиш по-безмилостен убиец. Аз… мислех, че е умрял преди много години. Фактът, че сега е дошъл тук… това е много лошо, Клеър. Наистина много лошо.

— Защо? Искам да кажа, че ако е баща на Амели, може би просто е дошъл да я види…

— Той не е тук заради щастливите спомени — прекъсна я Миърнин. — Най-вероятно е дошъл, за да си отмъсти.

— На теб?

Миърнин поклати бавно глава.

— Не аз се опитах да го убия.

Клеър затаи дъх.

— Амели? Не… тя не би могла. Не и собствения си баща.

— Ще е по-добре, ако не задаваш повече въпроси, малката. Трябва единствено да знаеш, че той има причина да мрази Амели — причина, достатъчно силна, за да го доведе тук и да се опита да унищожи всичко, за което тя е работила и е постигнала.

— Но… тя се опитва да спаси вампирите. Да спре болестта. Той сигурно го разбира. Той не би…

— Нямаш понятие какво иска той или какво ще направи. — Миърнин се наведе напред и подпря лакти върху коленете си — олицетворение на убедеността. — Бишъп идва от времена, когато сред вампирите не са съществували понятия като сътрудничество и саможертва, и единственото, което изпитва към тях, е презрение. Както ти би казала, той е истинско въплъщение на древното зло и само властта има значение за него. Няма да допусне Амели да постигне своето.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще ме пуснеш оттук — заяви Миърнин. — Амели ще има нужда приятелите й да са около нея.

Клеър поклати бавно глава. Минутите течаха и Миърнин изглеждаше стабилен, ала тя бе длъжна да спазва правилата.

— Клеър.

Девойката вдигна глава. Лицето на Миърнин беше спокойно и сериозно и изглежда той напълно се владееше. Това беше Миърнин, когото тя рядко виждаше — не толкова чаровен, колкото когато бе просто луд учен, не и ужасяващ като побеснелия й наставник. Една истинска, уравновесена личност.

— Не позволявай да бъдеш въвлечена в това — предупреди я той. — За Бишъп хората не са нищо повече от пионки или храна.

— Не мисля, че отношението на повечето от вас е по-различно — контрира го тя.

Очите на Миърнин се разшириха и той се усмихна.

— Имаш право. Като отделни видове, помежду ни зее емоционална и духовна пропаст — съгласи се. — Но ние поне се опитваме. Бишъп и приятелите му не биха си дали този труд.