Земя на славата [bg]

Докато вървяха по пустите улици, Александрия чуваше как вратите, край които минава, се заключват със скърцане от притеснените за сигурността си семейства. Добрите хора в Рим нямаха никаква защита от бандите и само онези, които имаха охрана, се осмеляваха да излизат по тъмно.

Някакви парцаливи сенки се появиха иззад ъгъла пред тях и Александрия потрепери. Чу как Тед изважда ловния си нож. Или трябваше да пресекат улицата, или да минат през групата и тя едва овладя порива си да побегне. Знаеше, че може да умре, ако се отдалечи от пазачите си, и само тази мисъл я накара да остане на мястото си, докато приближаваха ъгъла. Синът на Тед мина до нея и я потупа по ръката, но това не й създаде никакво усещане за сигурност.

— Почти стигнахме до вкъщи — каза високо Тед, повече заради мъжете на ъгъла, отколкото заради Александрия, която познаваше улиците така добре като него. Говореше спокойно и държеше ножа си отстрани, докато минаваха край групата. Беше прекалено тъмно, за да се видят лицата на непознатите, но Александрия усети мириса на мокра вълна и кисел чесън — сърцето й подскочи, когато някаква сянка я хвана за рамото и я изплаши. Беше синът на Тед, който я водеше с изваден меч, така че непознатите да видят бляскавото оръжие. Те не помръднаха, но Александрия усещаше заплашителните им погледи — опасността все още не бе отминала. Беше сигурна, че ще ги нападнат при първото подхлъзване, и сърцето й биеше с болезнена бързина.

Когато отминаха, Тед хвана здраво ръката й. Синът му вървеше от другата й страна.

— Не се обръщай — тихо промърмори Тед.

Тя кимна, въпреки че знаеше, че той не може да я види. Дали ги следваха и подтичваха след тях като диви кучета? Умираше от желание да хвърли поглед през рамо, но Тед я дърпаше напред. Куцането му беше станало по-отчетливо и в дишането му се усещаше болка. Никога не говореше за това, но тя знаеше, че всяка нощ маже крака си с мехлеми, за да може на сутринта да понесе тежестта на тялото му.

Дъждът се изливаше от покривите на къщи, претъпкани с хора, които добре знаеха, че не бива да са по улиците след мръкване. Александрия си позволи риска да надзърне назад, но не можа да види нищо и й се прииска да не се бе обръщала. Обзе я гняв. На хората от сената не им се налагаше да преживяват това, което преживяваше тя. Те никога не се движеха без въоръжени пазачи и насилниците ги избягваха — признаваха, че са прекалено опасни, за да си имат работа с тях. Бедните нямаха такава защита, а дори посред бял ден имаше крадци и внезапни сбивания по улиците, след които оставаха по един-двама убити. Насилниците се отдалечаваха спокойно — знаеха, че няма да ги хванат и че дори няма да ги преследват.

— Вече почти стигнахме — каза Тед. Този път си беше вярно.

Тя усети облекчението в гласа му и се зачуди какво ли щеше да се случи, ако онези мъже бяха извадили ножовете си. Дали би умрял за нея, или щеше да я остави на милостта на бандата? Нямаше как да знае, но пресметна колко би й струвало да наеме още един пазач.