Земя на славата [bg]

Спокойното тропане на копитата беше приспивно, но Юлий беше напрегнат. Семейната гробница беше извън града и той се взираше напред да я зърне за пръв път от толкова време.

Слънцето вече се издигаше към зенита. Юлий заби пети в хълбоците на коня. Октавиан го последва и двамата препуснаха напред, последвани от възхитените викове и подсвирквания на търговците, които кретаха след тях.

Гробницата беше семпла, от черен мрамор: правоъгълен блок край пътя, водещ към огромните порти на града на по-малко от миля пред тях. Юлий, плувнал в пот, слезе от коня и го поведе през тревата между гробовете.

— Този е — прошепна Юлий и пусна юздите да паднат от ръцете му. Прочете имената, изсечени в черния мрамор, и за момент затвори очи пред името на майка си. Очакваше го, но реалността от знанието, че прахта й е тук, породи болка, която го изненада и напълни очите му със сълзи.

Името на баща му беше изписано преди повече от десет години. Юлий наведе глава и проследи буквите с пръсти.

Третото име беше най-новото, болката, която изпитваше, докато го гледаше, бе най-силна. Корнелия. Скрита от слънцето и от неговата прегръдка. Нямаше да може да я докосне отново. Никога.

— Имаш ли вино, Октавиане? — попита Юлий след дълго мълчание. Опита се да се изправи, но ръката, която беше положил на камъка, сякаш беше залепнала там. Чу как Октавиан рови в дисагите и стисна студеното гърло на амфората, която струваше повече от месечната заплата на легионерите му. Нямаше по-добро вино от фалернското, но Юлий искаше само най-доброто, за да отдаде почитта си на онези, които най-силно бе обичал.

В горната част на гроба в мрамора беше издълбана плитка купа, която водеше към дупка, не по-голяма от медна монета. Юлий счупи печата на амфората и се зачуди дали Клавдия понякога довежда дъщеря му, за да нахранят мъртвите. Сигурен беше, че старата жена не е забравила Корнелия, също като него.

Тъмното вино забълбука в купата. Юлий чуваше как изтича надолу и пада вътре.

— Тази чаша е за баща ми, който ме направи силен — прошепна той. — Тази е за майка ми, която ми даде любовта си. А тази последната е за съпругата ми. — Спря, хипнотизиран от бълбукането на виното, докато то изтичаше в гроба. — Корнелия, която обичах и все още почитам.

Когато най-после върна амфората на Октавиан, очите му бяха зачервени от сълзи.

— Вържи добре гърлото, момче. Има още един гроб, който трябва да видим, преди да отидем вкъщи, а Тубрук би искал повече от чашка. — Юлий се насили да се усмихне и усети как част от тъгата в него се утаява, когато отново се качи на коня. Копитата зачаткаха достатъчно силно, за да прогонят тишината от смълчаното гробище.