Отровени [bg]

Тя подмина момчетата с колелата, бутна вратата на минимаркета и беше посрещната от гръмко звучаща песен на Фейт Хил. Въздухът миришеше на изгоряло кафе и приготвени на микровълнова печка буритос, а на пода беше поставен жълт триъгълен предупредителен знак, който подсказваше, че подът е бил мит скоро. Един възрастен мъж стоеше пред щанда с пастърма. И, естествено, Али не се виждаше никъде.

Но тя беше идвала тук — преди няколко дни. Спенсър се опита да си я представи. Дали Али се беше разходила покрай рафтовете, опитвайки се да реши какво да си купи? Или беше влязла и излязла бързо, страхувайки се, че някой ще я разпознае? Някой, който и да е? А може би никой не я беше разпознал, а просто случайно се беше бутнал в нея, беше й върнал ресто или просто й беше задържал входната врата на излизане?

Емили отиде до щанда и Спенсър я последва. Сънливата жена, която бе видяла от колата, сега подреждаше витринката с дъвки „Трайдънт“.

— Хм, извинете — рече учтиво Емили. Жената я погледна за миг, след което се върна към подредбата на дъвките. — Чудя се дали сте виждали едно русо момиче тук. Колкото мен на ръст. Малко… опърпано на вид. Липсват му няколко зъба. Може да се е държала доста необщително.

Жената, на чиято табелка пишеше името Марси, и която имаше мазна коса и гладко, безжизнено лице, разпери ръце.

— Кога е било това?

— Преди три дни — каза Емили. — Около три следобед.

Марси бързо поклати глава.

— Не.

Сърцето на Спенсър се сви.

— Възможно е някой от другите работници да я е видял. — Тя се опита да овладее резкия си глас. — Някой, на когото да се обадите?

Марси присви очи.

— Защо се интересуваш?

— Това момиче е наша много добра приятелка — намеси се бързо Емили. — Но тя, ммм, избяга от къщи. Много искаме да я намерим.

Марси ги изгледа продължително и сурово; устните й потрепнаха. Спенсър се зачуди дали ги е разпознала и се опитва да си спомни откъде. Макар всички обвинения срещу тях да бяха свалени, те все още бяха известни… и снимките им бяха навсякъде. Може би това изобщо не беше добра идея. Марси можеше да се обади в полицията и Фуджи щеше да им се мръщи, заради създадените проблеми.

Касиерката сви рамене.

— Много хора минават оттук. Едно русо момиче, което си купува вода, по нищо не се различава от следващото.

— Ами охранителните камери? — попита отчаяно Ариа. — Можете ли да ни покажете записите?

Марси ги изгледа така, сякаш бяха ненормални.

— Скъпа, защо мислиш, че ще ти ги покажа? Мисля, че управата ги използва, за да следи персонала. — Тя се обърна към касовия апарат. — Щом толкова се притеснявате, вървете в полицията. Момичета на вашата възраст не трябва сами да търсят бегълки.

Погледът й се плъзна над главите им и тя се усмихна. Господин Пастърма се беше наредил на опашката, награбил няколко дълги щафети „Слим Джим“. Не им оставаше нищо друго, освен да се отместят и да го оставят да ги плати.