Отровени [bg]

Хейли зяпна изненадано и се изчерви. Веднага, щом тонинженерът свали микрофона й, тя изтича вбесена при Хана.

— Ти мислиш ли, че се справям добре? Защото само твоето мнение има значение.

Това бе шансът й да каже нещо, но се почувства като вкарана в капан. Усмихна се сдържано на Хейли и кимна, без да се доверява на гласа си.

Хана повтори репликите си няколко пъти, репетирайки всички движения и паузи. При третия опит тя дори усети, че очите й се насълзяват. Доста ме бива в това, помисли си тя, изпълнена със задоволство. След това си събра нещата и се измъкна през страничната врата.

Макар да беше едва пет часа, небето беше изненадващо тъмно. Духаше вятър, който подмяташе сухите лица по земята, а дъждът като че ли се лееше не на капки, а на чаршафи. Хана погледна към дългата улица, която водеше до паркинга. Тя изглеждаше пълна със сенки и внезапно й се стори, че чува тихо подсмъркване. Обърна се рязко и се огледа, но алеята беше празна.

Хана си пое дълбоко дъх и тръгна по металната рампа към колата си. Когато стигна някъде до средата, тя почувства как полита напред и внезапно се озова на земята. Дланите я боляха от удара и тя имаше усещането, че вятърът се опитва да я изблъска към земята. Тя се изправи на колене и погледна нагоре, но единственото, което видя, бе черното небе. Погледна отново към земята и ахна. На паважа с тебешир беше написано. „ДавАй, Хана“. Второто а в давай беше написано с главна буква.

— Какво искаш? — изписка Хана.

В алеята стоеше още някой, скрит в сенките. Когато фигурата излезе на светло, Хана осъзна, че това е Дениъл, странният асистент на Ханк — същият, който се беше промъкнал в гримьорната на Хейли преди няколко дни.

— А ти к-какво правиш тук? — заекна Хана. Той се беше появил сякаш отникъде. — Ти ли ме блъсна?

Дениъл присви очи; сега те изглеждаха още по-малки и хлътнали.

— Не, но те видях как падна. Не трябва да си тук, Хана. Ханк изпрати всички по домовете им.

Тогава ти защо си тук? — искаше да попита Хана, но не го направи.

— Аз… аз просто си преговарях репликите — отвърна тихо тя, изправяйки се на крака. Погледна отново към тебеширеното А и сърцето й се разтуптя. — А сега си тръгвам.

— Добре. — Хана не можеше да определи точно изражението на лицето му. — Момиче като теб не трябва никъде да ходи само. След всичко, което ти се е случило, човек би си помислил, че ще си по-внимателна.

Хана кимна и забърза към колата си. Едва след като заключи вратите отвътре, тя осъзна, че изражението му беше доста зловещо. Спомни си отново русата коса, която беше мярнала в тълпата предишния ден. Възможно ли бе Дениъл да й помага? Възможно ли бе в снимачния екип на „Изгори докрай“ да има някой от Котетата на Али?