Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Дребната госпожица Вайхброт имаше умни и проницателни кафяви очи, леко извит нос и тесни устни, които тя можеше да стисне по най-решителен начин. Изобщо в невзрачната й фигура и във всички нейни движения личеше известна настойчивост, която наистина изглеждаше донякъде смешна, но безусловно вдъхваше респект. За това допринасяше във висша степен и нейният говор. Тя говореше с пъргаво, отсечено движение на долната челюст и бързо, настойчиво поклащане на главата; речта й беше точна и без диалектни примеси, ясна, положителна и с грижливо подчертаване на всяка съгласна. В произношението на гласните пък прекаляваше по особен начин, като изговаряше например не „масло“, а „мясло“ или дори „мйясло“ и наричаше упорито джавкащото си кученце не „Боби“, а „Бйоби“. И безусловно правеше впечатление, когато кажеше на някоя ученичка: „Дйете, не бйъди тйолкова глюпава!“, й при това чукнеше късо два пъти със свития си показалец по масата. А когато французойката мадемоазел Попине слагаше прекалено много захар в кафето си, госпожица Вайхброт имаше особен маниер да погледне към тавана, да заиграе — сякаш свири на пиано — с една ръка по покривката на масата и да каже: „Аз бих изсипала цялата захарница!“ — така че мадемоазел Попине ужасно се изчервяваше.
Още като малко дете — мили боже, какво ли дребосъче е била като дете! — Тереза Вайхброт сама беше се нарекла „Зеземи“ и запази тая промяна на името си; дори разрешаваше на по-добрите и по-способни ученички — все едно дали пълни пансионерки или приходящи — да я наричат така.
— Наричай ме „Зеземи“, дйете! — каза тя още първия ден на Тони Буденброк, като я целуна късо и с лек пукот по челото. — Аз обичам това име.
По-голямата й сестра пък, мадам Кетелсен, се казваше Нели.?
Мадам Кетелсен, на около четиридесет и осем години, беше оставена от покойния си мъж без всякакви средства за препитание в живота; тя обитаваше една малка стая в горния етаж у сестра си и сядаше на общата трапеза. Обличаше се горе-долу като Зеземи, но за разлика от нея беше извънредно висока; около мършавите китки на ръцете си носеше вълнени маншети, за да ги пази топли. Тя не беше учителка, не знаеше какво е строгост и цялото й същество беше изпълнено с безобидност и тиха отрада. Ако някоя възпитаничка на госпожица Вайхброт извършеше лудория, тя започваше да се смее добродушно и тъй сърдечно, че избиваше в жалостивост, докато Зеземи чукнеше по масата и викнеше настойчиво „Нели!“, което прозвучаваше като „Нйели“; тогава тя плахо млъкваше.
Мадам Кетелсен слушаше по-малката си сестра, допускаше да я хока като дете и работата стигна дотам, че Зеземи започна искрено да я презира. Тереза Вайхброт беше начетена, почти учена мома, заставена от сериозни дребни борби да съхрани детската си вяра, положителната си религиозност и упованието, че един ден на небето ще бъде възнаградена за трудния си и невзрачен живот на земята. Мадам Кетелсен, наопаки, беше неука, наивна и простодушна.
— Добрата Нели! — казваше Зеземи. — Боже мой, тя е истинско дете, не е изпадала никога в съмнения, никога не е водила борба; тя е щастлива...
В тия думи се криеха в еднаква мяра презрение и завист и тази черта в характера на Зеземи беше слаба, макар и простителна.
Във високия партер на червената тухлена къщица в предградието, заобиколена от угледна градина, бяха разположени учебните помещения и трапезарията, а в горния етаж и в мансардата се намираха спалните. Възпитаничките на госпожица Вайхброт не бяха много на брой, защото пансионът приемаше само по-големи момичета и обучаваше само за трите горни класа — даже и приходящи ученички; пък и Зеземи внимаваше строго в нейното учебно заведение да влизат само дъщери от неоспоримо знатни семейства. Както вече загатнахме, Тони Буденброк биде посрещната с нежност, нещо повече: за вечеря Тереза беше приготвила „владишко“ — червен, сладък пунш, който се пиеше студен и който тя умееше да вари майсторски.
— Още малко влядишко? — питаше тя със сърдечно поклащане на главата и това звучеше тъй апетитно, че никой не можеше да откаже.
Госпожица Вайхброт седеше на две корави възглавници, премествани от дивана, на горния край на трапезата и ръководеше енергично и зорко храненето, изопваше като струна уродливото си телце, чукаше предупредително по масата, викаше „Нйели!“ и „Бьоби!“ и унизяваше с един поглед мадемоазел Попине, ако същата понечеше да обсеби всичкия желиран сос от студеното телешко печено.