Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Като стигнаха на „Менгщрасе“, той отиде с брата си в стаята за закуска, гдето двамата изпиха по чашка стар коняк; от дългото стоене само по фрак в пролетния въздух господата усещаха студени тръпки. После Готхолд размени няколко вежливи и сериозни думи със снаха си, помилва децата по главите и си отиде, като обеща на следващия „детски ден“ да дойде в Крьогеровата вила пред Крепостната порта. Той започна вече да ликвидира.
ГЛАВА ПЕТА
На консула му беше мъчно само за едно, именно: че баща му не можа да доживее постъпването на работа в предприятието на най-големия си внук, станало по Великден същата година.
Томас напусна училището на шестнадесет години. В последно време той беше много пораснал и от конфирмацията си — на която пастор Кьолинг със силни изрази му беше препоръчал умереност — започна да се облича като истински господин и поради това изглеждаше още по-голям. На шията му висеше дългата златна часовникова верижка, която му бе отредил дядото и на която беше закачен медальон със семейния герб. Този герб беше меланхолен: неравномерно щриховано поле, плитко тресавище с една самотна и гола върба на брега. Още по-старият пръстен с печат и зелен камък, носен вероятно най-напред от твърде заможния шивач в Росток, беше преминал заедно с голямата библия у консула.
Приликата на Томас с дядото беше станала така голяма, както приликата на Кристиан с бащата; особено напомняха за стареца заоблената, твърда брадичка и изящно изваяният прав нос. Косите му, вчесани отстрани на път и изтеглени с две дъги от тесните, покрити с многобройни сини жилки слепоочия, бяха тъмноруси; наопаки, дългите мигли и веждите, едната от които той обичаше да повдига, бяха необикновено светли и безцветни. Движенията, говорът и усмивката му, при която се виждаха доста лошите му зъби, бяха спокойни и разумни. На работата си гледаше сериозно и с желание.
Извънредно тържествен бе денят, в който, след първата закуска, консулът го взе и заведе в канторите, за да го представи на прокуриста господин Маркус, на касиера господин Хаверман и на останалия персонал, с който той всъщност отдавна стоеше на приятелска нога. Томас седна за пръв път на въртящия се стол пред писалището си. След пладне бащата го заведе в складовете покрай Трава — „Липа“, „Дъб“, „Лъв“ и „Кит“, — гдето Томас собствено също отдавна се чувствуваше като у дома си, но тук го представи вече като сътрудник.
Той се отдаде всецяло на работата, като следваше безшумното и неотстъпно усърдие на бащата, който работеше със стиснати зъби и от време на време вписваше в дневника си по някоя молитва към бога да го подкрепи, защото трябваше да се възстановят значителните средства, загубени от фирмата — това благотворено понятие — при смъртта на стареца... Много късно една вечер, седнали в стаята с пейзажите, той изложи твърде подробно на консулшата в какво положение се намират.
Беше единадесет и половина; децата и мамзел Юнгман спяха вън в стаите край коридора, понеже вторият етаж беше сега празен и се използуваше само от време на време за гости. Консулшата седеше на жълтия диван, до съпруга си, който с пура в уста преглеждаше борсовия бюлетин в „Градски известия“. Тя беше навела глава над някакво копринено везмо и мърдаше леко устни, като в същото време броеше с иглата една редица бодове. Отстрани, на гиздавата масичка със златни орнаменти, на един подвижен свещник, горяха шест свещи; канделабърът висеше неизползуван.
Йохан Буденброк, който лека-полека наближаваше средата на четиридесетте, през последните години явно беше се състарил. Дребните му кръгли очи изглеждаха още по-хлътнали, големият извит нос изпъкваше още по-силно, както и скулите, а пепеляворусите му, грижливо вчесани на път коси изглеждаха над слепоочията съвсем леко напудрени. Консулшата от своя страна беше вече в края на тридесетте, обаче бе запазила напълно некрасивия си, но все пак блестящ вид; матовобелият цвят на лицето й с пръснатите по него лунички не беше загубил никак свежестта си. Червеникавите й, изкусно фризирани коси бяха озарени от светлината на свещите. Като плъзна малко встрани погледа на съвсем светлосините си очи, тя каза: