Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Небето, на което неподвижно стояха няколко бели облада, започна бавно да бледнее. Градинката със симетрично разположени алеи и лехи се разстилаше пъстра и чиста, озарена от следобедното слънце. Сегиз-тогиз се носеше уханието на резедите, засадени по окрайнината на лехите.

— Е, Том — каза благоразположено консулът и извади пурата от устата си, — въпросът с ръжта за „Ван Хенкдем и с-ие“, по който ти приказвах, вече се нарежда.

— Колко дава? — полита заинтересован Томас и престана да мъчи Тони.

— Шестдесет талера за хиляда кила... Не е лошо, нали?

— Отлично!

Том разбираше, че тази сделка беше много добра.

— Тони, държането ти не е comme il faut[46]— забеляза консулшата и Тони, без да дига очи от книгата, свали единия лакът от масата.

— Нищо от това — рече Том. — Да седи, както ще, тя завинаги ще си остане Тони Буденброк. Тилда и тя безспорно са най-красивите в семейството.

Клотилда щеше да припадне от почуда.

— Боже! Том?... — рече тя и беше непонятно колко дълго време можеше да проточи тия три къси срички.

Тони понесе мълчаливо закачката, защото Том я превъзхождаше и тя не можеше да му стори нищо; той веднага щеше да намери отговор и да накара всички да й се смеят. Ето защо тя само разтвори широко ноздри, пое силно въздух и сви рамене. Но когато консулшата заговори за предстоящия бал у консул Хунеус и спомена нещо за нови лачени обувки, Тони свали и другия лакът от масата и прояви жив интерес към тоя въпрос.

— Вие приказвате ли, приказвате — извика жаловито Кристиан, — а този урок е страшно мъчен! По-добре щеше да бъде и аз да стана търговец!...

— Да, на тебе всеки ден ти се иска нещо друго — рече Том.

Точно в тоя миг в двора влезе Антон; носеше визитка картичка на чаения поднос и всички в очакване устремиха очи към него.

— Грюнлих, агент — прочете консулът. — От Хамбург. Приятен човек, син на пастор, ползува се с добро име в обществото. Аз правя сделки с него. Имаме да уреждаме един въпрос… Антон, кажи на господина да заповяда! Нямаш нищо против, нали, Бетси?

През градината дойде с доста къси крачки и малка протегната напред глава среден на ръст мъж на около тридесет и Две години; носеше зеленожълт, вълнест, дългопол жакет и сиви плетени ръкавици, шапката и бастуна държеше с една ръка. Лицето му под светлорусите поопадали коси беше розово и усмихнато, но край едната ноздра се виждаше едра брадавица. Брадичката и горната му устна бяха гладко обръснати, а ярко-златожълтите му бакенбарди, по английската мода, бяха дълги и увиснали надолу. Още отдалеко той направи почтително-покорен жест с голямата си светлосива шапка, приближи се с една последна, твърде широка крачка и описа полукръг с горната половина на тялото си, като по тоя начин се поклони на всички.

— Аз преча, като влизам в един семеен кръг — каза той с мек глас и изискана сдържаност. — Някои са взели, полезни книги, други беседват... Моля да ми простите!..