Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
На Тони отредиха място между две други пансионерки — между Армгарда фон Шилинг, руса и едра чифликчийска дъщеря от Мекленбург, и Герда Арнолдсен, която живееше в Амстердам, имаше елегантна и странна осанка, тежки, тъмночервени коси, приближени едно към друго кафяви очи и бяло, красиво, малко надменно лице. Насреща й бърбореше французойката, която приличаше на негърка и носеше огромни златни обици. На долния край на масата седеше с възкисела усмивка мършавата англичанка мис Браун, която също живееше в пансиона.
Сприятелиха се бързо с помощта на Зеземиното „влядишко“. Мадемоазел Попине разказа, че през последната нощ пак имала кошмари... Ah, quel horreur[42]! В такива случаи тя обикновено викаше тъй силно: „Бомощ, бомощ! Крадеци, крадеци!“, че всички наскачваха от леглата. После се оказа, че Герда Арнолдсен не свирела пиано като другите, а цигулка и че баща й — майка й не била вече жива — обещал да й купи истински страдивариус. Тони не беше музикална; немузикални бяха повечето от Буденброкови и всички Крьогерови. Тя не можеше дори да различи хоралите, свирени в църквата „Света Богородица“... Ах, органът в Nieuwe Kerk[43] в Амстердам имал просто vox humana, човешки глас, с великолепен тембър!
Армгарда фон Шилинг разказа за кравите в техния чифлик.
Тази Армгарда още от първия миг направи най-силно впечатление на Тони, защото беше първото дворянско момиче, с което тя влизаше в допир. Какво щастие да се казваш фон Шилинг! Нейните родители бяха собственици на най-хубавата стара къща в града и майчините й родители бяха знатни хора; но все пак те се казваха съвсем просто „Буденброк“ и „Крьогер“ и за това трябваше крайно да се съжалява. Внучката на знатния Лебрехт Крьогер пламтеше от възхита към дворянството на Армгарда и понякога тайно си мислеше, че всъщност това разкошно „фон“ би подхождало много повече на нея самата — защото, боже мой, Армгарда не умееше дори да цени щастието си! Тя се въртеше из къщата с дебелата си плитка, добродушни сини очи и провлечено мекленбургско произношение и съвсем не мислеше за това; не беше никак изящна, нямаше никакви претенции, никакъв усет за изящество. Тази дума „изящество“ бе заседнала удивително здраво в главичката на Тони и тя я прилагаше с настойчива почтителност спрямо Герда Арнолдсен.
Герда беше донякъде странна, издаваше нещо непознато и чуждоземно; въпреки възраженията на Зеземи тя обичаше да фризира малко очебийно разкошните си червени коси. Мнозина намираха също, че било нелепо да свири на цигулка — а трябва да отбележим, че „нелепо“ беше твърде суров, осъдителен израз. Обаче всеки трябваше да се съгласи с Тони, че Герда Арнолдсен беше изящно момиче. Снагата й, развита напълно за тая й възраст, привичките й, притежаваните вещи — всичко беше изящно; например парижките тоалетни принадлежности от слонова кост, ценени особено от Тони, тъй като и у тях в къщи имаше всевъзможни предмети, които родителите или прародителите й бяха донесли от Париж и им придаваха голяма стойност.
Трите млади девойки сключиха веднага приятелски съюз, защото бяха в един и същи клас и обитаваха заедно най-голямата спалня в горния етаж. Колко забавни и приятни бяха часовете след десет, когато си лягаха и бъбреха, докато се събличаха — разбира се, полугласно, защото в съседната стая мадемоазел Попине започваше да сънува крадци; тя спеше заедно с малката хамбургчанка Ева Еверс, чийто баща, любител на изкуството и колекционер, беше се преселил в Мюнхен.
Кафявите раирани транспаранти бяха спуснати, на масата гореше ниската лампа с червен абажур, стаята бе изпълнена с лекото ухание на теменуги и чисто бельо, а така също със спокойното, стаено настроение на умора, безгрижие и мечтание.
— Боже мой — каза Армгарда, седнала полусъблечена на края на леглото си, — колко леко говори доктор Нойман! Влиза в класа, застава до масата и започва да говори за Расин...
— Има хубаво, високо чело — забеляза Герда, която е застанала пред огледалото между двата прозореца и вчесва косите си под светлината на две свещи.
— Да — казва бързо Армгарда.
— И ти заприказва за него само защото искаше да чуеш това, Армгарда! Гледаш го непрекъснато със сините си очи така, като че ли...
— Любиш ли го? — попита Тони. — Връзката на обувката ми просто не ще да се развърже... Герда, моля ти се! Така! Е, обичаш ли го, Армгарда? Ами че омъжи се за него! Той е много добра партия, ще стане гимназиален учител.
42
(фр.) Ах, какъв ужас!
43
(хол.) Нова църква.