Беше уморен и обезкуражен, но пък бе петък вечер и имаше цял уикенд, за да дойде на себе си.
На рецепцията в „Констелейшън“ го чакаше ключ и Питър се качи направо горе. Озова се в голям апартамент с две спални и страхотен изглед. На масичката за кафе в дневната имаше кошница с плодове и бутилка „Перие-Жуе“ в кофа с лед. И още един плик. Вътре имаше две картички — ваучер за хиляда долара за пазаруване в търговския салон на „Констелейшън“ и кредит от пет хиляди за казиното.
Седна потресен на дивана и се загледа надолу към неоновия пейзаж.
На вратата се почука.
— Влез! — извика той.
— Нямам ключ! — отвърна женски глас.
— О, извинете — притесни се Питър и спринтира към вратата. — Мислех си, че е камериерката.
Беше великолепна. И млада, почти момиче. Брюнетка с открито свежо лице и стегната плът с цвят на слонова кост, напираща под прилепналата вечерна рокля.
— Вие трябва да сте Питър — каза тя, затваряйки вратата след себе си. — Господин Кемп ме изпрати да ви кажа здрасти.
Подобно на мнозина във Вегас, тя бе пришълка тук — леко южняшки акцент, изящен и мелодичен.
Питър така се изчерви, че кожата му заприлича на направена от червена пластмаса.
— О!
Тя бавно тръгна към него, принуждавайки го да отстъпи към канапето.
— Казвам се Лидия. Добре ли съм?
— Добре?
— Ако предпочиташ момче, няма проблем. Не бях сигурна.
В нея имаше нещо замайващо и очароващо.
— Не харесвам момчета! — със стегнато гърло изграчи той. — Падам си по момичета!
— Е, добре тогава! Защото аз съм момиче — измърка тя като опитна актриса. — Питър, какво ще кажеш да седнеш и да отвориш онова шампанско, докато разберем какви игри ти харесват?
Краката му опряха дивана, коленете му се подкосиха и той тупна на седалката. Главата му се въртеше от раздиращи го емоции — страх, страст, смущение… Никога не бе правил подобно нещо. Изглеждаше толкова глупаво, но в същото време…
— Хей, виждала съм те и преди! — Лидия изглеждаше искрено развълнувана. — Да, виждала съм те хиляди пъти! Чак сега се сетих!
— Къде? В казиното ли?
— Не, глупчо! Сигурно не ме познаваш, защото не съм в онази тъпа униформа. През деня работя на рецепцията на летище „Маккарън“, нали се сещаш. На военния и правителствения терминал.
Руменината изчезна от лицето му.
Днес му се събра много. Прекалено много.
— Името ти не е Питър! А Марк нещо си. Марк Шакълтън. Бива ме с имената.
— Е, знаеш как стоят нещата с имената — с треперещ глас рече той.
— Ясно! Хей, спокойно! Каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас, миличък. Ако искаш да знаеш истината, и моето име не е Лидия.
Беше изгубил дар слово, докато я гледаше как се освобождава от черната си рокля, оставайки по черно копринено бельо, като през цялото време говореше.
— Страхотно! Винаги съм искала да говоря с някого от вас! В смисъл, колко луд трябва да си, за да летиш всеки ден до Зона 51. Искам да кажа, всички тези тайни и секрети адски ме възбуждат!
Долната му челюст леко увисна.
— Знам, че не ви позволяват да говорите, но те моля, само кимни, ако наистина изучавате НЛО и всякакви такива работи, за които разправят всички!
Помъчи се да държи главата си напълно неподвижно.
