Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Фредерика не може да откъсне погледа си от барона и почти веднага, сякаш една невидима сила го принуждава, той обръща глава, вдига очи и я забелязва. Сърцето на Фредерика тупти от радост. Той става от креслото и я поздравява с кимане на глава. Причаква я долу на стълбището. Докато слиза, погледите на всички присъствуващи се отправят към нея, разговорите постепенно спират и тя влиза в хола при пълна тишина.
Баронът я посреща най-любезно и я отвежда към масата. Разговорите се подемат наново и Фредерика, чиито нерви са възбудени, долавя, че гостите бързат да заличат неловкото мълчание, причинено от нейната поява в салона.
Баронът й казва, че оркестърът и неговият диригент са се завърнали за известно време и че това събитие трябва да се отпразнува както подобава.
Той я представя на съседа си — Зигмунд Фриде. Последният става. Един вече възрастен, слаб и нервен мъж. Черните му блестящи, дълбоки и внимателни очи поразяват.
Фредерика сияе от радост, от благоговение. Тя му се усмихва. Би искала да му целуне ръка, да го прегърне, но не смее и му отправя една срамежлива усмивка. През това време чува зад гърба си музикален смях. Това е графиня фон Рооне. Тя шепне нещо на ухото на Себастиян, който се е навел над нея, и този път и двамата избухват в сдържан смях. Фредерика се чувствува неудобно. Те навярно й се подиграват.
Баронът я отвежда при графинята. Тя й изглежда още по-красива от вечерта, когато я бе видяла скришом през прозорците на златния салон в разкошна вечерна рокля. Този следобед тя носи скромна черна рокля, ушита прекрасно. Едно широко златно колие стяга шията й и великолепен смарагд блести върху пръста на лявата й ръка. Тънките й крака, скрити до коленете, са обути в прозрачни като паяжина чорапи и чудно хубави обувки. Тя има непринудената и елегантна стойка на артистка на сцената.
Появилата се на лицето й усмивка от шегата, която бе пошушнала на ухото на Себастиян, не е изчезнала. Тя дръзко изглежда Фредерика от главата до петите и без да отговаря на поздрава й, се обръща към барона и му шепне една фраза на немски, в която Фредерика мисли, че долавя думата благотворителност. Тя веднага си спомня думите, изречени от Себастиян в парка: „Малката Илзен, благотворителното дело на господаря“, и поруменява силно.
Невъзмутим, баронът отговаря, и то на френски. Графинята греши. След малко ще има доказателство за това. Фредерика изведнъж се успокоява. Тя се усмихва. Баронът я кани да седне на празното място, запазено за нея, между него и Зигмунд Фриде. Докторът я поздравява с израз на голямо удоволствие и бързо се присъединява към графинята, като не престава да я гледа с обожание.
Всички наново продължават да приказват. Въздухът трепти от разговори и смях.
Краген се приближава до Фредерика и й поднася чаша чай и чинийка с грамадно парче най-хубав сладкиш.
Фредерика се чувствува неспособна да глътне една хапка. Възбудата, в която се намира, й стяга гърлото.
— Благодаря, Краген — казва тя, — не съм гладна. Отнесете го, не ми се яде.
Баронът се обръща към нея и се усмихва. Тя не знае защо, но тази усмивка я изпълва със смущение, сякаш липсата на апетит открива нещо, което тя би трябвало да скрие.
— Вземете, малката — казва графинята с едно неопределено изражение на устните, което се струва на Фредерика пълно с коварство. — Тук има достатъчно за ядене. Не сестеснявайте.
Фредерика чувствува оскърбителното намерение.
— Не съм гладна — отговаря тя с неуверен глас.
— Естествено! — казва най-любезно графинята. — Докторе, вие, който сте учен, знаете, че хората, които дълги години са страдали от недохранване, мъчно се приспособяват към нормалното хранене.
— Да, да, госпожо графиньо — се провиква наивно докторът, очарован да изтъкне знанията си и неспособен да разбере значението на сцената, която се разиграва пред очите му. — Посъветвах вече госпожица Фредерика да се храни повече. Тя е прекалено слаба.
Заинтригувани погледи се спират ту върху Фредерика, ту върху графинята, сякаш следят някакъв двубой.
Баронът поглежда доктора с бегла насмешка, после, като се обръща към графинята, й казва:
— Не знаеш какво говориш, Елза, не съзнаваш.
Фредерика потръпва от радост. Той я защити. В същото време обръщението на ти я бодва в сърцето. Тя е сломена.
— Себастиян — заповядва баронът, — донеси ми днешните вестници.
Младият човек излиза. Сътрапезниците с мъка прикриват нетърпението и любопитството си. Себастиян се връща след няколко минути с всекидневниците и ги подава на барона.
Той ги разгръща, прелиства, търси известно време, намира желаната страница и почва да чете обявленията на висок глас.