Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Тя свършва. В залата проехтяват викове от възхищение. Какъв стил! Тя притежава вродена музикалност, необикновен тон, божествена простота и свежест! Всички замълчават, за да чуят мнението на Зигмунд Фриде:
— Много добре, мое дете — казва той. — Щастлива сте, че свирите така и правите щастливи много човешки същества. Това е най-красивото нещо в света. Вие разбирате това, което се крие у Моцарт… Ще свирите като единствена солистка на концерта, който ще дадем тук в началото на май. Още от утре ще започнем репетициите. Трябва още да учите.
Думите на знаменития маестро прозвучават в съвършена тишина и правят извънредно голямо впечатление.
Погледите на графинята и Себастиян се впиват във Фредерика, странни, палещи и студени. Същия този поглед усеща в очите на мнозина музиканти. Страхува се. Това са погледи, които човек вижда в кошмарите си. Миг след това решава, че е сънувала.
Присъствуващите около нея изчерпват всички формули на възхищение, учудване, очарование. Изведнъж всички се отдръпват и тя остава сама. Баронът се приближава до нея. Като се подчиняват на някакъв неволен подтик, всички се отстраняват, за да му направят място.
Той е бледен, лицето му е леко изменено. Погледът му е толкова блестящ, че почти не може да се издържи. Фредерика пребледнява като него и сърцето й почти престава да тупти. Той се усмихва с усилие, взема ръката й и се навежда, сякаш иска да я целуне. Но преди да я докосне с устни, се изправя.
Фредерика, готова за залитне, чувствува, че ако той беше целунал ръката й, ако бе я докоснал с устата си, ако бе почувствувала устните му върху ръката си, тя би припаднала!
Като по чудо Фредерика се задържа на краката си.
Нещо се надига в гърдите й, едно отровно съмнение, една гнетяща тежест. Едва сега тя се освобождава от нея, едва сега си дава сметка, че това съмнение не бе престанало да я потиска от пристигането й в Бодезер. Сълзи бликат от очите й. Думи, които не може да премълчи, излизат бързо от устата й. Тя говори на един дъх:
— Значи не сте ме извикали тук от състрадание, от милост? А аз бях повярвала!
— Успокойте се! Добрината ми не стига дотам да си наложа изтезанието да слушам някой, свирещ по начин, който не ми харесва — отговаря баронът бавно, със страненпоглед.
Сълзи бляскат в очите на Фредерика.
— Но за нищо на света не бих искал един грамофон да Ви замества — продължава баронът.
Фредерика го гледа с широко разтворени от изненада очи. Как отговаря той на най-скритите й мисли! Да не би да притежава дарба да прониква в непроницаеми неща? Изведнъж забелязва, че плаче. Сълзите й, неудържими, текат бързо. Тя плаче пред очите на всички. Хълцания разтърсват крехките й рамене. Всичко това е много за нея. Прекалено много вълнения, прекалено много тревоги още от началото на този следобед.
Зигмунд Фриде се вълнува. Не знае какво да направи. Той я умолява да спре да плаче и изтрива челото си, на което блестят капчици пот.
Дотичва докторът и говори по докторски за нервна криза. Госпожица Илзен не е първата, която прави такова зрелище в Бодезер. Това е обикновен случай. Ах, тези артистични натури! Без всякакво равновесие! Една особенапсихология. Една изострена чувствителност, капризна и своенравна, непредвидими реакции, една скрита истерия!
Сякаш изникнал от земята, Краген се появява и носи върху поднос чаша, пълна с течност — валериан — и я поднася на Фредерика.
Баронът й я подава, за да я изпие. Той нежно се подсмива. Разбира я. Всичко това е естествено. То е един отдушник на всички вълнения през този ден. Днес тя е завладяла най-мъчната и взискателна публика в Европа. Той я поздравява и съветва да плаче още, ако и е възможно. Графинята и Себастиян разменят един понятен поглед.
Фредерика през сълзи се усмихва. Тя моли за извинение… Била е глупава.
— Много глупава — казва баронът. — След половин час ще вечеряме. Избършете сълзите си, иначе очите ви ще бъдат червени. — И той й подава кърпата си, защото нейната е мокра.
Изведнъж Фредерика се почувствува утешена. Тя почва да се смее. Весела, тя се качва, за да се преоблече, като отнася със себе си и кърпата на барона. Няма да я върне. Ще бъде един спомен от днешния ден. И за да запази лекия и странен парфюм, с който е пропита и който едва се долавя, тя я заключва в една кутия.
Оркестърът остава в Бодезер десетина дни. Той не е дошъл да почива, а да работи. Те репетират всяка сутрин точно от единадесет часа до два-три следобед — повече или по-малко, според настроението на Зигмунд Фриде, който има само едно разписание — това на прищевките си или по-скоро на вдъхновението си.