Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
— Да.
— Не искаха ли да знаят кое ви кара да бъдете сигурна, че това съм действително аз, а не някой друг?
— Да — казва Фредерика, чувствувайки, че поруменява. Баронът се наслаждава на това поруменяване.
— Приеха ли вашето обяснение?
— Мисля — отговаря Фредерика с чувство на неудобство.
— Мога ли да зная как го обосновахте?
— Казах им, че когато си отивам, поглеждам през полуотворената врата и ви виждам винаги да работите, погълнат от това, което правите.
На Фредерика й се струва, че баронът неуловимо се усмихва. Би желала да потъне дълбоко в земята.
— Значи ви питаха за точните дати през които вие сте свирили за мен? Как можахте така точно да ги определите? Календарче ли носите със себе си?
Тя обяснява със задавен глас. Проклина се, че си ги е спомнила тъй добре. Колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бе предизвикала тази среща! По-добре щеше да направи да мълчи и да си остане в къщи.
— Вие имате превъзходна памет — казва баронът, когато тя свършва, и отново се усмихва, сянка от усмивка, която веднага изчезва. Човек не може да го заблуди, Фредерика се измъчва много.
— И така, оставили са ви спокойна, след като сте доказали, че миналия вторник в замъка съм бил аз, а не някой друг. Странно! Много добре! Но защо вторник? Но защо да се мъчим да разберем повече… Друго нищо ли не ви попитаха? … Не? … Не искаха ли да знаят кой идва тук?
— Да.
— И какво отговорихте?
— Че идват хора, но не зная кои.
Баронът й хвърли особен поглед, иска да каже нещо, но замълчава. След малко продължава:
— Друго нещо не ви ли питаха? … Не? … Не се ли осведомиха дали не сте забелязали тук нещо, което да ви се е сторило неестествено?
— Да — отговаря Фредерика.
— И какъв беше отговорът ви?
— Че нищо особено не съм забелязала.
— Наистина ли нищо не сте видели? — казва баронът кротко и това накарва Фредерика леко да потрепери. — Не им ли разказахте за сцената, която наблюдавахте миналата вечер от терасата през прозорците на златния салон?
Фредерика се смущава. Баронът й хвърля поглед, който тя не може да издържи. Умира от срам.
— На терасата имаше сняг и по него стъпки, малки стъпки, които можеха да бъдат само ваши. Не беше мъчно да се докаже това. В моето положение всичко кара човек да бъде нащрек. Има хора, които биха платили скъпо за кожата ми. Човек трябва да бъде предпазлив…
Той се спира и се наслаждава на смущението на Фредерика.
В момента, когато тя смята, че не ще може повече дасе владее, той продължава:
— Много сте любопитна, госпожице, и аз ви поздравявам за това… Когато открих, че стъпките са ваши, почувствувах облекчение!
И той я пронизва с поглед, сякаш иска да проникне в най-тънките гънки на сърцето й. Това, което открива там, му харесва, тъй като нещо като усмивка разтваря леко устните му.
Баронът й благодари, че е дошла да го предупреди. Той е много трогнат и признателен за нейния жест. Предполагаше, че го следят, но не беше сигурен. Това бяха само предположения. Сега е сигурен. Впрочем, това е общата мярка, която се прилага към всички политически емигранти. Подобни мерки са оправдани. Те са необходими. Всяка държава е длъжна да се предпазва…
С чувството, че е избягнала страшна опасност, Фредерика се прибира в стаята си. Обстоятелството, че тя го е дебнела през прозореца, сякаш забавляваше барона. Да, наистина това го забавляваше. И беше без всякакво значение за него. Нещо повече, това сякаш му харесваше.
Фредерика не можеше да си прости, че се беше издала за втори път, че беше проявила пред него горещо любопитство, което я обхващаше, когато нещо се отнасяше до барона.
Няколко дни след това една голяма товарна кола спира пред задния вход на замъка. Шофьорът и хамалите слизат, отварят задните врати, прикрепват една стълба, влизат вътре, откъдето изваждат внимателно музикални инструменти, грижливо сложени в калъфи, и ги пренасят в замъка.
Фредерика, която минава оттам, се спира заинтригувана. Това са музикалните инструменти на оркестъра на Бодезер!
Оркестърът се връща! Може би той вече е в замъка, без тя да знае това.
Едва завърнала се, и Сузана чука на вратата. Тя идва да каже, че баронът я моли да слезе. Кани я на чай с гостите. Оркестърът се е върнал.
Обхваната от най-силна възбуда, тя стига до площадката на стълбата, която се издига над хола. Обширната зала е пълна с хора, които се смеят, разговарят, пият, ядат. Там е графинята, до доктор Фроман, очевидно на седмото небе от това, че прави компания на една тъй красива личност, Себастиян, Волф Грюн и баронът, заел мястото на домакин. Той е с гръб към Фредерика и разговаря с един слаб човек, среден на ръст, с побеляла глава.