Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Баронът говори с редки ръкомахания. От него се излъчват сила и поразителна интелигентност. Интересът и вниманието, с което младите хора го слушат, са тъй силни, че ги държат като заковани; би се чуло бръмченето на муха в салона.
Баронът казва нещо, което изглежда като заключение, тъй като напрежението на слушателите малко отслабва. Себастиян поставя пред господаря си една папка и я отваря. Баронът взима един лист. Младите хора наново се обръщат към него. Фанатичен жар е изписан на лицата им. Баронът произнася едно име. Млад човек на другия край на стаята скача изведнъж, отмества креслото си и пред смаяния поглед на Фредерика застава мирно с ръце, прилепени към тялото, удряйки токове. По покана на барона той заобикаля масата, приближава се до него и наново застава мирно. Баронът му подава листа. Той го взема, като се покланя. Отдръпва се три крачки назад, когато графинята го извиква. Той се обръща и се приближава до нея. Тя му подава ръка, казва му нещо и се усмихва пленително. Младият човек губи вдървеността си. Той хваща бързо ръката на графинята и я целува буйно, отдръпва се и се връща на мястото си. Баронът е извикал вече второ име.
Фредерика избягва.
Страх я е да не я изненадат. Прекосява терасата, градината, след това заобикаля и влиза в замъка. Тя не се мъчи да разбере сцената, на която току-що е присъствувала. Това, което знае, е, че баронът и графинята не бяха сами. Доволна и весела като птичка, тя скача по снега.
За пръв път Фредерика прекрачва прага на голямата врата от ковано желязо, която затваря парка на Бодезер. Необходим й е повече от час, за да я достигне. По пътя, който през гората излиза на шосето, двама мъже идват насреща й. Ето я вече на няколко метра от тях. Те сякаш са заели целия път и нямат намерение да я пуснат да мине. Тогава по-високият от двамата се спира, сваля шапка и я пита не е ли тя госпожица Фредерика Илзен.
— Да — отговаря изненадано Фредерика.
Приятелят му, който през целия този разговор не отваря уста, застава на няколко крачки зад нея така, че тя не може нито да се отдръпне, нито да се приближи. Фредерика почва да се безпокои.
— Вие сте пианистка при барон фон Вайзефорт в замъка Бодезер.
— Но, господине, с какво право ме разпитвате? Не съм длъжна да ви отговарям.
Непознатият веднага се извинява, че я е заговорил тъй дръзко, и вади от портфейла си една карта, която й показва. Нарича се Лоран Вилие, полицейски инспектор. Прави разследване. Трябва да й зададе няколко въпроса. Безпокойство обхваща Фредерика.
— Бих искал да зная в какво се състои работата ви в Бодезер?
— Свиря на пиано, когато баронът пожелае.
— Това ли е всичко?
— Да, това е всичко.
Лоран Вилие иска да знае кога свири тя — дали всеки ден или няколко пъти през седмицата и в колко часа. Фредерика отговаря, че не всеки ден, понякога два, три пъти седмично, но винаги вечер в девет часа, приблизително до единадесет, полунощ или по-късно. Зависи.
— Днес сме 28 февруари. Спомняте ли си кога сте свирили този месец? Бих искал да зная точните дати.
— Точните дати? Би било мъчно. Свирила съм осем или десет пъти най-много.
— Ако госпожица Илзен се опита да определи не точните дати, а дните през седмицата, връщайки се назад до началото на месеца, може би ще успее по-точно да си спомни — казва Лоран Вилие.
Съветът е добър. Последният път беше във вторник тази седмица. Предпоследният път — четвъртък, сряда и понеделник. Предишната седмица тя слезе само веднъж в салона за музика, и то в петък. През първата седмица от месеца баронът изобщо не бе я викал. Но не, тя си спомнясега — събота беше.
С бележник в ръка Лоран Вилие отбелязва датите, които тя съобщава.
— Баронът в същата стая ли е, когато свирите? — питатой.
— Не — казва Фредерика и обяснява, че той остава в работния си кабинет, който се намира до салона. Работи.
— По какво съдите, че работи?
— О. По различния шум, долитащ от стаята. Перо, което скърца по хартията, стъпки, отваряне на чекмеджета, търсене на книги от библиотеките, понякога разговори.
— Но най-сетне — казва Лоран Вилие, — кой ви казва, че това е барон фон Вайзефорт? Може да е някой друг.
— Не, баронът е — провиква се силно и развълнувано Фредерика. — Мога да ви уверя. Вратата между салона за музика и работния му кабинет е полуотворена и когато си отивам, лесно мога да го забележа.
— Добре — казва инспекторът. — Вие го забелязвате, когато си отивате. Но какво ви уверява, че е там по време на свиренето? Може би той се старае да бъде там, когато вие си отивате… Сама ли си тръгвате, когато поискате, или чакате да ви кажат?