Защото ме обичаш…

Себастиян напразно се успокоява. Той не е господар на мислите си.

— Аз ги събрах, аз… Ах! Може би ми е признателен. Едва в този миг истината блясва пред него. Болката етолкова силна, че той простенва.

— Не съм аз убиецът… Не съм убил нито него, нито нея. Те умряха, защото той пожела това. Те си послужиха с моята ръка, за да се самоубият, да, с моята ръка. Той знаеше, че е загубен, че наказанието ще го стигне рано или късно. Нямаше за него кът на земята, където би могъл да намери убежище. Не беше от тези, които се крият, преследвани като дивеч от свирепи кучета. Той поиска да умре. И завърши така, както сам желаеше. Още веднъж ме изигра, още веднъж се подигра с мене като с дете. Отправи ми тъкмо тези думи, които трябваше да ме накарат да стрелям. Ако беше пожелал, той щеше да бъде още жив, тя — също. Още веднъж бях само играчка в ръцете му… Последен път!

Непоносима мъка разкъсва сърцето на Себастиян. Последен път!

Той простенва. Става, плаче. Срам го е, че плаче, той, Себастиян Винде, избран и възпитан, за да стане господар на света.

Несъзнателно, той тръгва в нощта. Не вижда бездната, която зее в краката му. Плъзга се върху един камък, залюлява се и пада в пропастта…