Петимата велики воини
- Автор: Райли Матю
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петимата велики воини». Краткое содержание книги:
— И?
— Криптиращите алгоритми съответстват на онези, които в момента се използват от специалните служби на Японските въоръжени сили — каза Джак. — Две от съобщенията са разчетени. Първото гласи: „Кажете на гарнизона в Йоми да остане на позицията си в залата на Орочи“.
— Йоми? — Джак погледна Зоуи. — Познанията ми по география на Япония не са от най-силните.
— Няма да откриеш Йоми на никоя карта — отвърна тя. — Това е името на подземния свят в японската митология, също като Хадес или Тартар…
— А залата на Орочи?
— Орочи е гигантски осемглав змей, също от митологията. Но никога не съм чувала за негова зала.
— Ясно — каза Джак. — Второто съобщение не е така загадъчно: „Враговете са открили убежището на хана. В никакъв случай не бива да стигнат до яйцето. Направете всичко необходимо“.
— Танка и Братството на кръвта са по следите на Убежището — продължи Джак. — По дяволите, май ще стане доста многолюдно.
— Джак, ти спомена, че съобщенията били кодирани с алгоритъм, използван от японските специални части — каза Зоуи. — Мислиш ли, че Танка се ползва с неофициална помощ от страна на японските военни?
Джак я изгледа.
— Не зная. Възможно е. Така или иначе, ние пак се влачим на опашката. Скай Монстър, закарай ни там веднага!
„Халикарнас“ спря на бруленото от ветровете плато на трийсет километра северно от затънтеното монголско селище Унджин. На юг от платото се ширеше безбрежната шир на пустинята Гоби.
Гоби е враждебно за човека място — безплодно, сухо, ужасно студено или ужасно горещо — но в края на февруари „ужасно студено“ си беше чистата истина.
Прехвърчаше сняг. Всичко наоколо бе сиво. Хапещи ветрове се носеха през равнината, пронизваха до кости, денем температурата не се качваше над –22 градуса. Съчетанието от ниска температура и високо надморско равнище не позволяваше използването на хеликоптери — роторите просто не можеха да осигурят подемна сила в редкия студен въздух. При липсата на писти пък големите самолети като „Хали“ имаха сериозни трудности — всъщност точно това бе причината да кацнат толкова далеч.
Щом големият черен боинг кацна и спря, от него изскочиха две малки точки и се понесоха през пустинята — два всъдеходни мотора на четири колела.
Джак караше единия, с Магьосника на задната седалка и Лили в скута му. Зоуи управляваше втория, а с нея се возеше Скай Монстър. Непривикналият да пътува под управлението на някой друг як пилот с ужас се бе вкопчил в кръста й. Всички бяха със зимна екипировка — дебели анораци, качулки, очила, ръкавици.
Докато прехвърляха едно ниско възвишение, Джак огледа терена през цифровия си бинокъл.
Намираха се в подножието на Алтайските планини, които минаваха в дълга линия от запад на изток и служеха като северна граница на част от Гоби.
Пустинята беше огромна — простираше се чак до хоризонта на юг, запад и изток, по-плоска и от тепсия, по-безкрайна и от безкрая. През бинокъла Джак видя тесен път, водещ на изток на десетки километри, без да направи нито един завой.
Всичко — планини, път, равнина — бе замръзнало.
А после Джак забеляза нещо в далечината… на пътя… нещо се движеше.
Голям белезникав облак прах.
И се приближаваше към тях.
Зоуи също го забеляза.
— Какво е това…?
Джак понечи да каже нещо за пясъчна буря, но увеличи образа и видя онова, което се намираше пред облака.
Два танка.
Китайски, Тип-90. Зад тях имаше две дълги колони — още танкове и бронирани машини, несъмнено пълни с китайски войници.
Не можеше дори да предположи колко са — спокойно можеха да са и над хиляда. Китай имаше над 1,6 милиона войници — най-голямата армия на света. Стоварването на хиляда души в пустинята Гоби не беше никакъв проблем.
Дали Вълка и китайският му съюзник полковник Мао Гонли командваха тази огромна сила?
За момент Джак се въодушеви при мисълта, че може и да успее да изпревари Вълка и да стигне пръв до Убежището на Чингис хан.
От хълма се откриваше изглед към дълга тясна долина, изпъстрена с идеално очертани метеоритни кратери, покрити със сивкавобял пласт сняг. Между тях бяха пръснати конични хълмчета — погребални могили, повечето високи само по два-три метра, но други се извисяваха на петнайсет и дори на трийсет метра.