Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Да, вие го казахте — съгласи се сухо Девлин.
— Продължавайте тогава. Продължавайте.
— Какво имате предвид?
— За Джуди Джоунс.
Девлин го погледна безпомощно.
— Ами това е… вече ви казах всичко. Отнася се с нея ужасно. Но няма да се разведат или нещо подобно. Тя му прощава даже когато се държи най-възмутително. Всъщност струва ми се, че го обича. Когато пристигна за първи път в Детройт, беше хубаво момиче.
Хубаво момиче! Думите прозвучаха абсурдно.
— Вече не е ли… хубаво момиче?
— А, не е лоша.
— Вижте какво — каза Декстър, като седна изведнъж. — Не мога да ви разбера. Казвате, че била „хубаво момиче“, а после, че „не е лоша“. Не ми е ясно какво имате предвид — Джуди Джоунс изобщо не беше хубаво момиче. Тя беше голяма красавица. Ами че аз я познавах, познавах я… Тя беше…
Девлин мило се разсмя.
— Нямам намерение да се карам с вас — каза му той. — Смятам, че Джуди е мило момиче, и я харесвам. Не разбирам как мъж като Лъд Симс е могъл да се влюби лудо в нея, но се е влюбил. — После добави: — Повечето жени я харесват.
Декстър се вгледа внимателно в Девлин и трескаво се замисли, сигурно имаше нещо — или този мъж беше безчувствен, или таеше някаква лична омраза.
— Повечето жени повяхват точно по този начин. — Девлин щракна с пръсти. — Сигурно и вие сте го забелязали. Може би съм забравил колко хубава е била на сватбата си. Разбирате ли, след това съм я виждал толкова много пъти. Очите й са хубави.
Декстър бе обзет от някакво тъпо чувство. За пръв път в живота му се прииска да се напие здраво. Разбираше, че се смее високо на нещо, което беше казал Девлин, но не знаеше какво бе то и защо му е смешно. Когато след няколко минути Девлин си тръгна, той се излегна на канапето и се загледа през прозореца към нюйоркския хоризонт, зад който слънцето залязваше в убити златно розови цветове.
Беше му се струвало, че след като няма какво повече да губи, най-сетне е станал неуязвим, но сега разбра, че току-що е загубил още нещо, както ако се беше оженил за Джуди Джоунс и със собствените си очи я бе видял да повяхва.
Сънят беше изчезнал. Нещо му бе отнето. Обзет от някаква паника, той притисна очите си с длани и се опита да си представи картината с водите, които се плискаха на брега на Шери Айланд, и обляната от лунна светлина веранда, памучните й рокли на игрището за голф и златистия цвят на нежния мъх по врата й. Устните й — влажни, когато я целуваше, и очите й — умоляващи и тъжни, и нейната свежест — като чисто ново фино бельо сутрин. Боже мой, тези неща повече не съществуваха на света. Беше ги имало, но сега вече ги нямаше.
За първи път от много години лицето му се обля в сълзи. Но сега те бяха за него самия. Не го интересуваха устни, очи и движения на ръце. Искаше да го интересуват, но не го интересуваха. Защото той си беше отишъл и никога нямаше да може да се върне. Вратите се бяха затворили, слънцето бе залязло и не бе останала друга красота освен тази на стоманата, която надживява времето. Дори и тъгата, която трябваше да изпитва, оставаше в онзи край на илюзиите, на младостта, на богатствата на живота, където бяха разцъфнали зимните му мечти.
— Отдавна — промълви той, — много отдавна имах нещо, но вече го нямам. Вече го нямам, нямам го. Не мога да плача. Не се вълнувам. Това никога няма да се върне.
Най-разумното нещо
I
Когато настъпи великият час на американската обедна почивка, Джордж О’Кели оправи съсредоточено и с вглъбен вид бюрото си. Никой в службата не биваше да знае, че бърза — успехът е въпрос на външен вид и затова не е хубаво да изтъкваш факта, че умът ти се намира на хиляда километра разстояние от работата.
Но след като излезе от сградата, той стисна зъби и започна да тича, като от време на време хвърляше поглед към яркия ранно пролетен ден, който изпълваше Таймс Скуеър и се носеше на по-малко от шест метра над главите на хората. Всички гледаха леко нагоре и вдишваха дълбоко мартенския въздух, а слънцето заслепяваше очите им, така че едва ли някой виждаше нещо друго освен собственото си отражение в небето.
Джордж О’Кели, чиито мисли се намираха на повече от хиляда километра разстояние, реши че целият свят е отвратителен. Той се спусна в метрото и докато преминаваше край деветдесет и петте пресечки, не сведе обезумял поглед от плаката във вагона, който ясно показваше, че шансът му да си запази зъбите поне още десет години е само едно към пет. На Сто трийсет и седма улица прекъсна изследването си върху рекламното изкуство и отново се впусна в бяг — неуморим, трескав, който този път го доведе до дома му — стая във висока, отвратителна жилищна сграда в центъра на никъде.