Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Искам да ви благодаря — каза той в изблик на радост. — Не искам да се връщам. Струва ми се, че щях да полудея, ако ми бяхте казали, че мога да се върна. Само че не можех да напусна сам, разбирате ли, искам да ви благодаря, че… че ме уволнихте.
Той махна великодушно с ръка и извика:
— Дължите ми заплата за три дни, но можете да я задържите! — И побягна навън от стаята.
Мистър Чеймбърс позвъни на секретарката си и попита дали О’Кели не се е държал странно в последно време. Беше уволнявал много хора по време на своята кариера и те бяха приемали това по най-различен начин, но никой от тях до този момент не му беше благодарил.
II
Името й беше Джонкуил Кеъри, а за Джордж О’Кели нищо не бе изглеждало така свежо и бледо, както лицето й, когато тя го съзря и побягна нетърпеливо по перона към него. Ръцете й бяха вдигнати, а устните — полуотворени за целувката му, когато внезапно и леко го отблъсна от себе си и се огледа малко смутена. Зад нея стояха две момчета, като че ли по-млади от Джордж.
— Това са мистър Крадок и мистър Холт — весело съобщи тя. — Познавате се от миналия път, когато идва тук.
Раздразнен поради това преминаване от целувка към представяне и подозиращ нещо скрито, Джордж се смути още повече, когато разбра, че автомобилът, който трябваше да ги откара до дома на Джонкуил, е собственост на единия от двамата младежи. Струваше му се, че това го поставя в неизгодна светлина. По пътя Джонкуил бърбореше ту към предната, ту към задната седалка, а когато се опита, под прикритието на мрака, да промъкне ръката си и да я прегърне, тя го принуди с бързо движение да хване само дланта й.
— Тази улица на път за вас ли е? — прошепна й той. — Не си я спомням.
— Това е новият булевард. Джери днес си взе тази кола и иска да ми я покаже, преди да се приберем у дома.
Когато след двайсет минути ги оставиха пред дома на Джонкуил, Джордж почувства, че щастието от първия миг на срещата, радостта, която с такава увереност беше видял в очите й на гарата, се бяха разпилели по време на това натрапено пътуване с колата. Онова, което бе очаквал с такова нетърпение, беше загубено ужасно нехайно и той размишляваше за него, докато пожелаваше хладно „лека нощ“ на двамата младежи. Лошото му настроение изчезна, когато Джонкуил го привлече както преди в прегръдките си в полумрака на антрето и му каза по десетина начина, от които най-хубавият беше без думи, колко й е липсвал. Чувствата й възвърнаха увереността му и обещаха на разтревоженото му сърце, че всичко ще бъде наред.
Седнаха един до друг на канапето, всеки погълнат от присъствието на другия, чужди за всичко останало освен за откъслечните си милувки. По време на вечерята дойдоха и бащата, и майката на Джонкуил и се зарадваха на Джордж. Те го харесваха и бяха проявили интерес към професията му на инженер, когато преди повече от година пристигна за първи път в Тенеси. Съжаляваха, когато той се отказа от работата си и замина за Ню Йорк, за да си търси друга, с която ще може да забогатее по-бързо, но както оплакваха прекъсването на кариерата му, така бяха съгласни с него и бяха готови да признаят годежа. По време на вечерята го разпитваха как вървят работите му в Ню Йорк.
— Всичко е чудесно — съобщи разпалено той. — Повишиха ме, получавам по-голяма заплата.
Почувствува се нещастен, когато го изрече, но всички толкова много се зарадваха.
— Сигурно те харесват — каза мисис Кеъри — сигурно е така, иначе не биха те пуснали в отпуск два пъти за три седмици, за да идваш тук.
— Казах им, че трябва да ме пуснат — обясни бързо Джордж. — Казах им, че ако не ме пуснат, повече няма да работя за тях.
— Но ти трябва да пестиш парите си — укори го нежно мисис Кеъри, — а не да харчиш всичко за това скъпо пътуване.
Вечерята свърши, той и Джонкуил останаха сами и тя отново се върна в прегръдките му.
— Толкова се радвам, че си тук — въздъхна тя. — Иска ми се никога да не си тръгваш, миличко.
— Липсвам ли ти?
— О, толкова много, толкова много.
— Ти… идват ли често да те виждат други мъже? Като тези две момчета?
Въпросът я изненада. Тъмните й кадифени очи се впериха в него.
— Ама разбира се, че идват. През цялото време. Но… аз ти бях писала, че идват, миличко.
Това беше вярно — когато дойде за първи път в града, около нея вече се навъртаха десетина момчета, които отвръщаха с юношеско обожание на екзотичната й нежност, но малцина от тях разбираха, че красивите й очи са освен това и умни, и добри.