В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Какво означава велико щастие — да попаднеш в чудния свят на Шамбала?
— Не зная, още не съм чел — простодушно отвърна монахът. — Зная само, че върху една от стените на Каменния дом има голям квадратен отвор, прикрит от вътрешната страна с плоча. Както и няколко по-малки. Към тях обаче човек не бива да се приближава. Стори ли го, ще го застигне Божието наказание.
— Портата към Шамбала… — замечтано промълвих аз. — Ако знаехме заклинанието, тя би могла и да се отвори.
— Споменавали са ми за него. Но никой не може да го произнесе, докато Бог не му разреши. Бог дава тази възможност само на изключителни хора, за да влязат в Дома на щастливия камък и да видят с очите си какво е велико и вечно щастие.
След минута мълчание попитах:
— Били ли сте в Долината на смъртта?
— Не, не съм.
— Но навярно сте чувал за двата камъка, нали до тях протича съдът на съвестта на царя на смъртта Яма?
— Поназнайвам нещо, но слабо.
Монахът замълча, после вдигна ръка към Гомпо-Панг и Дома на щастливия камък и каза:
— Всеки поклонник свежда глава пред тях.
И отново замлъкна. След минута-две тихо произнесе:
— Има и трети монумент, пред който поклонниците задължително свеждат глава. Намира се на петнайсет километра от тук, в северна посока. Наричаме го пиковете Тшела Намсум.
— Пикове ли?
— Да, планински върхове. Те са два, абсолютно еднакви и плоски, свързани помежду си. И олицетворяват силата.
— Силата ли?
Монахът внезапно извади от джоба си парче хляб и започна да го размачква. Постепенно оформи пирамидка, а после и конус.
— Какво е това? — запита го Равил.
— Свещена форма — отвърна той.
Сбогувахме се. На изпроводяк монахът подхвърли след нас: — Съзерцавайте с любов Дома на щастливия камък.
Домът на щастливия камък. Главното огледало на времето
Равномерно крачехме към Дома на щастливия камък, където според монаха Анг-тантрическите сили състаряваха хората.
Забавих крачка. В главата ми цареше пълен хаос. Дано загадъчният Харати не ни заведе там, където е предопределено веднага да се състарим и изпепелим. Разбирах, че Изтокът, още повече Тибет и Градът боговете, са пълни със загадки и тайни, неизвестни за западния човек. Че нашият европейски навик да се чувстваме всезнайковци и да се отнасяме високомерно към наглед простото и донякъде наивно пожелание: „Да гледаш с любов“, тук, на това свещено място, едва ли звучи уместно.
Думата грях, наскоро заседнала в съзнанието ми след дългите години на атеистично възпитание в комунистическа страна, се бореше с любознателността и неистовото ми желание да разбера непознатото, без значение дали този подчертано материалистичен експеримент ще завърши с горделиво-фатален край, когато ученият доказва правомерността на дадена хипотеза чрез собствената си смърт. А и подобна смърт като че ли сама по себе си е грях. Тя влиза в разрез с жизнеутвърждаващата и жизнеопазващата човешка интуиция, в чийто глас ние, хората от Европа, не се вслушваме. Бог е създал хората не за да го споменават в разговори, по време на които разказът за неговата „научна смърт“ ще украси поизтърканата тема за вкуса на френските вина.
Все пак човек е подсъзнателно прогресиращо начало, направлявано преди всичко от интуитивните прозрения, спуснати му от Бог, който го е създал и го е накарал да повярва дълбоко в душата си в чудото на сътворението. Не всичко е във властта на човешкия разум. Човекът е рожба на сътворението, затова детската вяра в чудеса, която разсмива нас, възрастните, е не само реакция на факта, че са ни създали, а и тайно противодействие срещу всевластието на многознаещите беловласи академици. Заради тяхното „многоуважавано“ мнение изследователите понякога рискуват живота си и биват поразени от никому ненужна смърт, която и бездруго няма да наруши равновесието в света.
Все тъй крачейки бавно, свихме зад ъгъла и пред нас се разкри гледката към жълто-червения Дом на щастливия камък.
Сърцето ми заби ускорено. Запазих присъствие на духа и определих височината му — не по-малко от 800 метра, което отговаряше приблизително на височината на три Айфелови кули.