Внезапни завършеци

— Какво хвърляне — промърмори Шев, — бих могла да… Агррх!

Самодоволството ѝ беше изкарано заедно с дъха ѝ от някакъв мъж, който я халоса отстрани и тя залитна, замаяна, назад.

Грамадният мъж с изумителна грозота размахваше наляво и надясно боздуган, който беше почти също толкова грамаден и грозен, и разбиваше чаши и мебели, изпълвайки въздуха с трески. Шев изричаше с хленчещ глас почти всяка ругатня, за която можеше да се сети, докато отчаяно се извиваше и приклякваше, пълзеше и подскачаше, без дори да получи възможност да потърси изход от ъгъла, към който неумолимо я изтикваха.

Той вдигна боздугана си, за да нанесе удар, широкото му лице беше изкривено от ярост.

— Чакай! — проплака тя и посочи над рамото му.

Изумително, колко често минаваше тоя номер. Той извърна глава, за да погледне, и това ѝ даде достатъчно време, за да забие с всичка сила коляното си в топките му. Той изпъшка, залитна и падна на колене, а тя измъкна камата си и я заби в основата на шията му. Мъжът изстена и се опита да се изправи, след което се просна по лице и около главата му се образува локва кръв.

— Извинявай — каза Шев. — По дяволите, съжалявам.

И тя наистина съжаляваше, както винаги. Но беше по-добре да съжалява, отколкото да умре. Така стояха нещата. Отдавна беше научила този урок.

Повече сблъсъци нямаше. Джавра стоеше до отломките на полилея, мръсното ѝ бяло палто беше опръскано с кръв, а около нея се въргаляха сгърчените тела на дузина главорези. Беше стиснала главата на един в сгъвката на лакътя си, а втори, който безуспешно риташе и се опитваше да се освободи, беше сграбчила за врата с изпънатата си ръка и го бе притиснала към масата.

— Нещата отиват все по̀ на зле. — С гримаса на лицето и напрягане на мускулестата си ръка тя строши врата на първия мъж и пусна тялото му да се свлече на пода. — Едно време храмът наемаше по-качествени главорези.

Тя помръдна с рамо и изхвърли втория през прозореца на улицата, изкъртвайки кепенците, а отчаяният му вик секна, когато главата му отчупи парче дърво от поддържащата колона.

— Най-добрите, които успях да намеря за толкова кратък срок — рече Уейлин, докато посягаше зад гърба си. — Но накрая винаги се стига до това.

И тя издърпа един извит меч, чието острие се стори на Шев като изработено от виещ се черен дим.

— Не е необходимо — отвърна Джавра. — И пред теб има две възможности, също както пред Ханама и Бирке. Можеш да се върнеш в Тонд. Върви при Върховната жрица и ѝ кажи, че аз няма да бъда ничий роб. Никога. Кажи ѝ, че съм свободна.

— Свободна? Ха! Смяташ ли, че Върховната жрица ще приеме този отговор?

Джавра сви рамене.

— Кажи ѝ, че не си успяла да ме намериш. Кажи ѝ каквото искаш.

Устните на Уейлин се изкривиха в горчива усмивка.

— А какво ще е другото…

— Ще ти покажа меча — каза Джавра и ставите ѝ пропукаха, когато разкърши рамене, ботушите ѝ заскърцаха, когато разкрачи крака и зае по-стабилна поза, и извади изпод палтото си дълъг и тънък пакет, омотан с превръзки и парцали, но в единия му край Шев зърна проблясък на злато.