Внезапни завършеци

Когато няма закони, няма и престъпления.

Той се затича нататък, приведен ниско, притиснал разпрания си ръкав към устата. Никой не би предположил, че църковната му роба някога е била чисто бяла. Сега беше разръфана и мръсна, също като просяшките парцали, които беше носил преди, изцапани със сажди, кал и кръв — собствената му и на онези, на които се беше опитал да помогне. На които не беше успял да помогне.

Темпъл бе живял в Дагоска през целия си живот. Беше израснал на тези улици. Познаваше ги така, както дете познава лицето на майка си. Но сега едва ги разпознаваше. Къщите представляваха овъглени черупки, голите греди стърчаха като ребрата на пустинни скелети, от дърветата бяха останали само обгорени дънери, разрушените пътища бяха затрупани с отломки. Той не изпускаше от очи огромната скала, върху която грееха светлините на Цитаделата, зърна една от стройните кули на Големия храм над пропадналия покрив и забърза напред.

В целия град бушуваха пожари, но от небето повече не валеше огън. Това само засили страха на Темпъл. Когато огънят престане да вали, идват войниците. Той винаги бе бягал от войниците. Преди Гуркул беше Съюзът, преди Съюза бяха самите дагосканци. Дайте му меч на мъжа и той ще прави с него все същото, независимо от цвета на кожата му.

Тук някога имаше пазар, където богаташите си купуваха месо. От него бяха останали само няколко овъглени свода. Беше просил тук като момче, протегнал ръка за милостиня. Като по-голям беше крал от търговците. Като още по-голям беше целунал за пръв път момиче до фонтана. Сега фонтанът беше напукан, задръстен с пепел. А момичето? Кой би могъл да каже?

Някога това бе едно красиво място. Великолепна улица в един великолепен град. Сега всичко беше изчезнало, и за какво?

— Това ли е планът ти? — прошепна Темпъл към небето.

Но Бог рядко разговаряше с просяците. Дори с онези, които се бяха изучили в Големия храм.

— Помогни ми — разнесе се съскащ глас. — Помогни ми.

Сред близките отломки лежеше жена. Едва не я беше настъпил, когато притича покрай нея. Беше я улучило парче от гуркулска бомба или може би нещо, изхвърчало от горящата сграда. Шията ѝ беше обгорена и покрита с мехури, част от косата ѝ беше изгоряла. Рамото ѝ беше смачкано, ръката ѝ беше изкривена под странен ъгъл зад гърба ѝ. Темпъл не можеше да различи кое е разкъсан плат и кое — разкъсана плът. Тя миришеше на сготвено месо. Миризма, от която стомахът на момчето се преобърна и миг по-късно му се доповръща. При всяко поемане на дъх гърлото ѝ издаваше щракащ звук, а в гърдите ѝ нещо бълбукаше. Очите ѝ бяха широко отворени и тъмни на фона на изцапаното с черно лице.

— О, Господи — прошепна Темпъл.

Не знаеше откъде да започне. Нямаше откъде да започне.

— Помогни ми — прошепна отново тя и се вкопчи в него, без да отмества поглед от лицето му.

— Нищо не мога да направя — изграчи Темпъл. — Съжалявам.