Върховното кралство [Рицарят]

Това, което главатарят на бандитите видя в тях, го ужаси.

— Ми… милост — повтори той.

Лорн се наведе бавно, докато бузите им не се отъркаха и смрадта на пот и мръсотия не изпълни ноздрите му.

— Благодаря ти — прошепна в ухото му Лорн, докато вдигаше оръжието му.

Плешивият гледаше невярващо.

— Бла… благодаря?

Не видя как дойде ударът с кама, който му преряза гърлото. Лорн стана и се отдръпна, за да види как мъжът се задушава в собствената си кръв, с пети драскащи по земята, докато огърлица от розови балончета напоява гърдите му.

Когато тялото престана да мърда, Лорн си пое дълбоко въздух, преди да се запъти към бъчвата с дъждовна вода, сложена под един улук в началото на уличката. Потопи главата си в нея, изми лицето си от калта и кръвта, които го покриваха, и бързо се изправи, изпълнен с нова енергия, с вода, стичаща се от косите му.

Но нещо не беше наред.

Разбра го, още преди болката да го удари в корема като удар с чук. Падна на колене, стенещ, със сгърчено от болка лице, като се държеше за корема. Струваше му се, че някакво диво животно разкъсва вътрешностите му. Искаше да се изправи, като се хване за бъчвата, но болката стана по-силна. И изведнъж му се стори сякаш нажежен до червено пирон пронизва лявата му ръка. Изкрещя. Невярващ, повдигна белязаната си ръка пред очите си, които горяха от пот, и я загледа, сякаш не беше негова, сякаш виждаше за пръв път сгърчените си пръсти и опънатите си до скъсване мускули.

Болката в корема стана още по-силна и го заслепи.

Падна.

Обърна се по гръб.

Изхълца и преди да изгуби съзнание, повърна голяма топка черна слуз, която се полепи по бузите му.