Върховното кралство [Рицарят]

Бандитите се скупчиха над него. Шефът им ги разблъска, за да мине.

Той не беше нанесъл нито един удар.

— Край, това беше — каза той.

Но Лорн се изправи, като се подпираше на стената.

Олюлявайки се, той се усмихна налудничаво и изплю една кървава храчка. Вдигна юмруците си и зае поза на боксьор. Чувстваше се неуверен на краката си и погледът му беше празен.

— Хайде — заповяда плешивият.

Единият от бандитите атакува. Лорн го изненада с дясно кроше в слепоочието, но не можа да направи нищо против другите. Ударите се сипеха върху него. В хълбоците. В бъбреците. В корема. Неспособен да се защитава, той пазеше главата си с лакти. Стискаше зъби, олюляваше се, но не падаше. Това ги ожесточи още повече и боят продължи.

Накрая удар ниско в гърба го накара да падне на колене. Следващият — в бъбреците — го накара да се огъне и да се открие. Последният, право в лицето, го просна по гръб.

Лорн беше изнурен и разбит, лицето му беше покрито с кал и кръв. Със скръстени ръце той изкашля една топка гъста жлъч, която омаза устата му. Вече почти не виждаше. Ушите му бучаха. Страдаше и искаше да умре.

Шефът на бандитите се извиси над него.

— Защо си причиняваш това? — попита той.

Лорн не отговори. Изръмжа и мъчително застана на четири крака. Все още се опитваше да се изправи.

— Боже мой! — каза плешивият едва чуто.

И тогава дойде последният удар.

Беше жесток ритник, който Лорн получи в ребрата и който го ослепи от болка. Главатарят на бандитите реши, че това е последният удар. Доволен и сякаш облекчен, той гледаше как Лорн пада неподвижен на калните павета. Дали все още дишаше? Да, за щастие. Но несъмнено щеше да носи тежко наследство от раните си. Никой не би могъл да се оправи напълно след такъв бой, какъвто отнесе той.

Изминаха няколко секунди в тихата уличка.

После в мига, когато плешивият щеше да даде заповед да го отнесат, Лорн се преобърна по корем. И бавно, тежко, като някакъв каменен гигант, спал твърде дълго, се надигна.

Първо на едното коляно. После на двата си крака, които не трепереха.

Изправи раменете и главата си и си пое дълбоко въздух. Стисна юмруци. Лентата на гърба на лявата му ръка се смъкна и откри каменния белег. Странен пламък блестеше в погледа му. Болката в лявата му ръка беше почти изчезнала, беше станала уютна, успокояваща.

Тя го люлееше.

— Ама какво е т…? — изсумтя главатарят на бандитите.