![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— Може би тя няма нищо общо с тази история.
— Съмнявам се…
— Трябва да си починете, синко.
Алан се направи, че не го чува, и отчаяно загледа Лорн. Съвсем блед, с лице, белязано от удари, той беше изпаднал в толкова дълбок сън, че нямаше как да не се тревожат. Свещеникът избърса мъничко черна жлъч, която още се процеждаше от затворените му устни.
— Но какво му се е случило, отче?
— Страхувам се, че е чул Призива на Тъмнината.
— Призива на Тъмнината? Какво е това?
— Лорн дълго живя в Тъмнината. Твърде дълго…
— Това го зная.
— Но ако е оцелял, то е, защото… Как да кажа? — белият свещеник търсеше подходящите думи. — То е, защото Тъмнината го е… приела, вместо да се мъчи да го унищожи. Пощадила го е и го е допуснала в лоното си, както свидетелства белегът на ръката му.
— Пощадила? Мислите ли?
— Лошо се изразявам… но вие познавате пораженията, които Тъмнината може да нанесе на телата и душите. Вашият приятел не се е превърнал в бесен луд. Нито в пелтечещ идиот. И тялото му не е развалено.
— Очите му са пострадали.
— Което е почти нищо, сравнено с деформациите, понесени от някои нещастници…
— Вярно е.
— Лорн е силен. Несъмнено точно поради това Тъмнината го е избрала.
— И сега го вика.
— В известен смисъл. Но по-скоро той копнее за нея. В Далрот Лорн е бил подложен на изобилие от Тъмнина. Той е… привикнал към нея. И сега тя му липсва като… — притеснен, отец Домнис се прокашля. — Като…
— Както на мен ми липсваше кешът. Не се измъчвайте така, отче. Разбрах… Той ще оздравее ли?
— Не зная.
— Отговорете ми.
— Нищо не е невъзможно, синко. Обаче…
— Какво, още ли има? — Алан вече проявяваше нетърпение и едва сдържаше гласа си. — Говорете, за бога!
На отец Домнис му трябваше време да подбере думите си.
— Вече няма никакво съмнение, че Тъмнината е в него.
Лорн помръдна в съня си.
Тогава Алан хвана отец Домнис и го отведе встрани от леглото.
— Какво се опитвате да ми кажете, отче? Че няма надежда?
— Не! Несъмнено Лорн ще може да се очисти от Тъмнината, която е в него. Но трябва и той самият да го иска.
— Да го иска! Ама разбира се, че ще го иска! Как би могъл да не го иска?
Отец Домнис сметна за по-разумно да не противоречи на принца по този въпрос. Но той знаеше, че Тъмнината може да оказва неустоимо привличане. За някои тя беше ужасяваща, смъртоносна дрога, но те не можеха без нея, независимо от злото, което им причиняваше в крайна сметка.
— Ще бъде дълго и мъчително, синко.
— Дълго?
— Възможно е един живот да не стигне.
Настъпи сутринта, когато Лорн успя, седнал в леглото си, да се нахрани без помощ.
Това беше първото истинско хранене, след като един патрул го беше намерил в Бежофа и го беше донесъл все така в безсъзнание в двореца на губернатора.
— Ето това вече е удоволствие да се види — каза Алан, докато една прислужница отнасяше останките от обилния обяд, който Лорн беше погълнал с апетит.
Понеже прислужницата беше млада и хубава, Алан не се сдържа да я проследи с поглед. А тя, тъй като не беше глупава, му се усмихна крадешком, преди да затвори вратата.
— Как си? — попита Алан.
— Доста по-добре. Благодаря.
— Позволяваш ли да пусна малко слънце? Навън времето е прекрасно, а тук все едно има бдение над мъртъвци.
С притворени капаци на прозорците, стаята беше потънала в полумрак.
— Предпочитам да не го правиш — каза Лорн.
— О! Не се ли чувстваш добре?
Лорн каза „не“ с глава.
Наистина очите му бяха все така чувствителни към силната светлина. Особено дясното, което беше станало бледосиво, го болеше много: почти веднага започваше да се чувства сякаш някой забива нажежени до бяло игли в главата му.
Алан седна на леглото.
От това дюшекът се наклони и Лорн, който все още внимаваше и за най-дребните си движения, сгърчи лице от болка.
— Извинявай — каза принцът, като си даде сметка за своята непохватност.
— Ще… ще се оправя… — каза Лорн, като предпазливо се опитваше да заеме по-удобно положение.
Алан се постара повече да не мърда.
— Знаеш ли, че много се притеснихме?
— Ние? — попита Лорн.
— Добре. Аз много се притесних — поправи се принцът, като наблегна на „аз“. — Но какво те прихвана да изчезнеш така?
— Не… не зная…
— Отначало онази вечер те търсих навсякъде. Тъй като имах много лошо предчувствие, наредих да започне издирване. И чак на другия ден те намериха. В безсъзнание. И то в Бежофа! Кажи ми обаче какъв дявол си търсил в Бежофа?
— Дълга история.
— Няма проблем. Имам много време.
— Уморен съм, Алан.