Върховното кралство [Рицарят]

Теожен покани херцога и дъщеря му да седнат до огнището, за да се възползват от топлината и светлината, които огънят разпръскваше. После почака прислужника, който сервираше традиционното ледено вино от планините на Аргор, да си отиде и каза:

— Слушам ви, херцоже.

— Известен ви е поводът за моето идване, нали?

— Искате да се присъединя към вашия заговор.

Без да показва нищо, Ейлин се забавляваше. Да атакува директно беше напълно в нрава на Теожен: той принадлежеше към друго време, към друг свят, различен от света на баща ѝ. Но Ейлин знаеше също така, че той охотно играеше тази роля, за да прикрие собствената си игра и да накара събеседниците си да се разколебаят. Херцогът също го знаеше. Не се остави да го подведе и спокойно уточни:

— Бих искал да се присъедините към силите, които ще върнат величието на Върховното кралство.

Графът се усмихна. Отпи глътка вино, без да изпуска Дънкан от очи. Дънкан продължи:

— Ако Върховното кралство вървеше на зле, когато ви отстраниха от Съвета, то сега е още по-лошо. По селата назрява бунт. Реколтата беше лоша, а народът е смазан от данъци. На всичкото отгоре хазната е празна и скоро няма да има пари за най-належащите нужди на кралството. А какво ще се случи, когато Върховното кралство вече не е в състояние да защитава границите си?

Теожен смръщи вежди.

— Как така?

— Става вече два месеца, откакто плащат само по половин надница на гарнизоните на север и на изток — обясни херцог Дьо Фелн.

— Съмнявам се Вестфалд да ни нападне.

— Съгласен съм. Ами Иргаард?

— Иргаард?

— Върховното кралство се готви да му отстъпи Ангборн.

При тези думи юмруците на Теожен се свиха. Дънкан го забеляза, но нищо не показа.

Добави:

— Да го продаде е по-точната дума.

Все така със свити юмруци, Теожен стисна челюсти, докато Ейлин, чиито очи блестяха, сдържаше усмивката си. Тя знаеше, че графът беше сред първите съратници на крал Ерклант, тези, с които си беше върнал обратно провинцията на Свободните градове, отбранявал трона си и прогонил армиите на Черния дракон. Да се изостави, да се изгуби или — по-лошо — да се продаде Ангборн беше посегателство върху целостта на кралството, но освен това за войник и мъж на честта като Теожен това беше обида към паметта на тези, които бяха проливали кръвта си или бяха дали живота си, за да освободят Свободните градове от иргаардското робство.

— За Върховното кралство — продължи херцог Дьо Фелн — това е възможност да напълни отново хазната. Но за Иргаард?

За момент Д’Аргор помисли, че въпросът е реторичен, но Дънкан очевидно чакаше отговор. Подразнен от настойническия отговор на херцога, той повдигна рамене, но все пак каза:

— От това Иргаард печели Ангборн, разбира се!

Дънкан дьо Фелн не можа да се сдържи и се усмихна леко — Ейлин го забеляза и направи физиономия: тъй като се смяташе за по-интелигентен от всички или почти, понякога баща ѝ беше най-лошият си враг.