![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Беше близо до пристанището. Тук обичайните посетители бяха по-различни и по-опасни отколкото на възвишенията на Самаранд, но кварталът беше отличен за човек, който искаше да изчезне. Мокър и накуцващ, с наведена глава, той се плъзна в тълпите зяпачи, без никой да го забележи, нито пък да се разтревожи от състоянието му.
Никога досега не се беше чувствал толкова зле физически. Беше му горещо и го тресеше. Ушите му бяха заглъхнали. Беше напълно схванат от спазми. Стоманени нокти дращеха из вътрешностите му. Нямаше представа каква е причината за състоянието му и му беше трудно да мисли. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Не можеше да продължи никаква мисъл докрай. Хрумна му, че може да се върне в двореца, но бързо се отказа от страх, че хората на Елана може да го чакат там.
Всъщност беше жаден.
Много жаден.
Да, няколко чаши вино щяха да му дойдат добре.
Все още мокър, Лорн влезе в първата кръчма, която му се изпречи насреща.
Седна в един ъгъл, два пъти опита да преброи парите, които имаше в себе си, и поръча една бутилка вино. Кръчмата беше мизерна, но това не го интересуваше. Искаше единствено да пие и още да пие и дано виното успееше да убие треската и болките.
И започна да пие.
Едно младо момиче му донесе втора бутилка вино. Беше симпатична, по-скоро пълничка, имаше хубава усмивка и красиви кестеняви къдрици. Нямаше двайсет години. Тя му се усмихна, после често го поглеждаше и пак му се усмихваше. Той машинално отговори на усмивките ѝ. Това дори го поуспокои, но скоро забеляза враждебните погледи на група моряци от една съседна маса. Отначало помисли, че така му се струва, но не, те гледаха именно него и си говореха тихо.
Навеждайки очи, видя, че кожената лента около печата на Тъмнината върху лявата му ръка се беше разместила. В полумрака медальонът от червен камък приличаше на кървав съсирек, а руната изглеждаше почти черна. Сякаш хванат в провинение, Лорн скри двете си ръце под масата.
Моряците се надигнаха навъсени.
Лорн разбра, че искат да се заядат с него, и предпочете да си тръгне. Не беше в състояние да се бие, нито имаше някакво желание за това — искаше единствено да го оставят на мира с болките и тревогите му. Стана, тръгна покрай стената на претъпканата кръчма, като се мъчеше да не гледа към никого. Без да се бави, се промъкна между масите и клиентите, излезе през малка врата, която го изведе на една невзрачна уличка. Моряците го бяха изгубили от поглед, но едва стъпил навън, някой го удари отзад.
Лорн се просна целия върху калните павета. Останал без въздух, късно разбра какво се случваше. Този, който го беше блъснал толкова силно, не искаше да го удари, него го бяха нападнали четирима мъже, които се забавляваха да го удрят и блъскат помежду си. Докато вниманието на Лорн беше насочено към ставащото зад него в кръчмата, той се беше озовал насред сбиването.
Изправи се, изтривайки уста.
На уличката нямаше никого другиго освен Лорн, побойниците и нещастника, който, ударен по главата, се беше свлякъл на земята и върху него се сипеха ритници. Хрумна му мисълта да се намеси. Нямаше значение какво беше направил този мъж. Беше на земята и — един против четирима — можеше да умре, ако никой не направеше нищо. Нападателите се развихряха — пияни и ожесточени. Скоро вече биеха просто едно неподвижно, окървавено тяло.
Лорн обаче не помръдна, само придържаше лявата си ръка към себе си…
Най-високият от четиримата мъже погледна към него. Като остави на другите грижата да довършат работата, той се изправи злобно усмихнат и направи крачка към Лорн. Беше едър и мазен. Челото му беше потно, кожата по кокалчетата на ръцете му беше ожулена. Отначало заинтригуван, той спокойно изгледа Лорн и мълчаливо го предизвика.
Лорн преглътна. Трепереше.
Без да откъсва поглед от Лорн, грубиянът разкопча панталоните си, застана настрани и започна да пикае върху проснатото тяло. През цялото време мъжът не изпускаше Лорн от очи. След като онзи изсумтя и се закопча, Лорн наведе глава и се обърна.
Болен, съсипан и победен, Лорн тръгна бавно.
Чу как другият се изплю презрително.
Две улици по-нататък Лорн повърна до една стена.
Виното беше прибавило опиянение към треската, без да успокои болките му. Почувства се изгубен, изоставен. Нападнато от Тъмнината, тялото му го предаваше. Силата на характера му, волята му също отстъпваха.
Бълнуваше.
Далрот беше победила съпротивата му. Беше имал кошмари и неспокойни нощи. Беше преживял самотата и отчаянието в тъмнината на килията. И в края на това дълго и бавно мъчение имаше само два изхода: лудостта или нищото.
Лорн си мислеше, че е победил прокълнатата крепост, като избягна лудостта, като измами призраците на Тъмнината. Но се беше излъгал. Защото, макар да не беше полудял, той вече беше само сянка на изчезналия мъж.