Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Както искаш, любов моя.
Дует
„Мъничкото“ вълнение, наричано любов, се разраства невероятно, щом се почувства заплашено. Джон стигна до гара Падингтън половин час по-рано, а му се струваше, че е закъснял цяла седмица. Застана, както се бяха уговорили, до павилиона за вестници, в кариран спортен костюм, под който сякаш личеше усиленото биене на сърцето му. Прочете заглавията на романите, изложени в павилиона, и накрая купи един, за да не бъде гледан с подозрение от продавача. Заглавието беше Сърцето на следата и навярно имаше някакъв смисъл. Купи си и списанията Дамско огледало и Земеделец. Всяка минута му се струваше час, изпълнен с ужасни представи. След деветнайсет минути я видя с пътническа чанта в ръка и с носач, който возеше на количка багажа й. Тя се приближи бързо, равнодушно, поздрави го така, като че ли й е брат… — Първа класа — обърна се тя към носача. — Ъглови места, едно срещу друго.
Джон се възхищаваше от невероятното й самообладание.
— Не можем ли да си запазим купе? — прошепна той.
— Няма смисъл. Влакът спира често. Може би след Мейдънхед. Дръжте се непринудено, Джон.
Джон се намръщи. Влязоха… с още двама простаци!… О, ужас! От смущение даде прекалена почерпка на носача. Този дивак не заслужаваше нищо, щом ги бе настанил тъкмо тук, и то с такова изражение, сякаш го бе направил нарочно.
Фльор се закри с Дамско огледало. Джон последва примера й със Земеделец. Влакът потегли. Фльор пусна Дамско огледало и се наведе напред.
— Е-е? — запита тя.
— Сякаш бяха петнайсет дни.
Тя кимна и лицето на Джон просия.
— Дръж се непринудено — прошепна Фльор, като се разсмя.
Джон се почувства оскърбен. Как можеше да се държи непринудено, като го чакаше пътуване в Италия? Възнамеряваше да й съобщи вестта предпазливо, обаче я издрънка наведнъж:
— Пращат ме за два месеца в Италия с мама.
Фльор наведе очи, пребледня леко и прехапа устни.
— О! — каза тя.
Само това. Но и то не беше малко.
Това „о!“ беше като бързо отдръпване на ръка при фехтовка, за подготвяне на нов удар. И той дойде:
— Трябва да отидеш!
— Да отида? — повтори глухо Джон.
— Разбира се.
— Но… два месеца са нещо страшно!
— Не — отвърна Фльор. — Само шест седмици. Дотогава ще ме забравиш. Ще се срещнем в Националната галерия на другия ден след завръщането ти.
Джон се засмя.
— Ами ако ти ме забравиш? — промълви той сред тракането на влака.
Фльор поклати глава.
— Някой друг глупак… — прошепна Джон.
Върхът на обувката й го настъпи.
— Няма друг глупак! — отвърна тя и вдигна Дамско огледало.
Влакът спря. Двамата пътници слязоха. Един се качи.
„Ще умра — помисли Джон, — ако не останем някак сами.“
Влакът продължи; Фльор се наведе пак напред.
— Аз никога не отстъпвам — каза тя. — А ти?
Джон поклати глава живо.
— Никога! — каза той. — Ще ми пишеш ли?
— Не; но ти можеш да ми пишеш. До клуба ми.
И в клуб членуваше значи… Чудесна девойка!
— Измъкна ли нещо от Холи? — прошепна той.
— Опитах се, но нищо не излезе. Не посмях да настоявам.
— Какво може да е било? — извика Джон.
— Непременно ще узная.
Последва продължително мълчание, докато най-после Фльор каза:
— Мейдънхед! Внимавай, Джон!
Влакът спря. Единственият им спътник слезе. Фльор спусна завеската откъм своята стана.
— По-скоро! — извика тя. — Гледай през прозореца колкото може по-зверски!
Джон издуха носа си и се намръщи; никога в живота си не се бе мръщил така! Една стара дама отмина, друга, по-млада, се опита да отвори. Дръжката се завъртя, но вратата не мръдна. Влакът тръгна, младата дама тръгна към друг вагон.
— Какво щастие! — извика Джон. — Вратата се запъна.
— Да — отвърна Фльор. — Аз я задържах.
Влакът потегли; Джон коленичи.
— Следи с поглед коридора — прошепна Фльор. — И бързо!
Устните й срещнаха неговите. И макар целувката им да трая може би десет секунди, душата на Джон напусна тялото му и отлетя така далеко, че, когато седна отново срещу невъзмутимата девойка, беше пребледнял като смъртник. Чу въздишката й и тя му се стори най-ценния звук, който бе чувал досега — най-прекрасното признание, че той значи нещо за нея.
— Шест седмици всъщност не са много време — заяви Фльор; — а ти можеш да ги съкратиш, стига да изглеждаш там спокоен и да не показваш, че мислиш за мен.
Джон се смая.