Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Исках да ти се представя в маскараден костюм — каза то и застана до края на леглото.
Джон въздъхна дълбоко, облегнат на вратата. Видението беше с бял муселин на главата, с ефирно шалче, обвило голата шия над виненочервена рокля, богато набрана около тънката талия. Подпряло бе една ръка на хълбока си, а в другата, вдигната под прав ъгъл, държеше ветрило, което докосваше главата.
— Би трябвало да държа кошница с грозде — прошепна видението, — но нямам. Костюмът е по картина на Гойя. Позата също. Харесваш ли я?
— Мечта!
Видението се завъртя.
— Пипни и погледни!
Джон коленичи и докосна почтително полата.
— С цвят на грозде — продължи шепотът, — истинско грозде… La vendimia… гроздоберът.
Пръстите на Джон едва докоснаха талията й от двете страни; той вдигна към нея обожаващ поглед.
— О, Джон! — промълви видението, наведе се, целуна го по челото, завъртя се отново, плъзна се напред и изчезна.
Джон остана коленичил, склонил глава на леглото. Не помнеше колко време е стоял така. Лекият шум на нокътя по вратата, шумоленето на стъпките и полата продължаваха… като насън… около него; а видението се усмихваше и шепнеше пред затворените му очи, излъчвайки леко ухание на нарцис. Там, между веждите, където го бе целунало, той усещаше хлад, сякаш го бе докоснало цвете. Душата му бе изпълнена с любов, любовта на младеж към девойка, любов, която знае толкова малко, а се надява на толкова много, която за нищо на света не би слязла от висините, а с времето ще трябва да се превърне в уханен спомен… в гибелна страст… в досаден брак… или, понякога, съвсем рядко, в обилен, сладък гроздобер, в грозде с цвят на залязващо слънце.
И сега, и по-рано говорихме достатъчно за Джон Форсайт, посочвайки колко дълъг беше изминатия път между него и прадядо му, първият Джолиън от приморския Дорсет. Джон беше чувствителен като девойка, по-чувствителен от девет измежду десет съвременни девойки; с въображение на кой да е от художниците, покровителстван от сестра му Джун; нежен като истински син на свята майка и своя баща. И все пак в глъбините на душата му бе останало нещичко от стария родоначалник, скрита волева сила, страх да не издаде своите чувства, решителност, която не умее да се признава за победена. Чувствителните, надарени с въображение, и нежни юноши обикновено страдат в училище, но Джон криеше инстинктивно истинския си образ и затова беше нормално нещастен. Досега беше напълно откровен и естествен само с майка си; но тази събора се връщаше у дома си в Робон Хил с натъжено сърце, защото Фльор бе казала, че не бива да бъде откровен и естествен с тази, от която никога не бе скривал нищо; не бива дори да й каже, че са се видели пак, освен ако разбере, че тя вече е знаела. Това му се стори така непоносимо, че едва не изпрати вкъщи телеграма да се извини под някакъв предлог и да остане в Лондон. А първото нещо, което майка му каза, беше:
— Значи, ти си видял нашата малка приятелка от сладкарницата, Джон! Как ти се стори при новата среща?
С облекчение, но силно поруменял, Джон отвърна:
— О, чудесна е, мамо!
Ръката й притисна неговата.
Джон не бе обичал никога майка си така, както в тази минута, когато сякаш опровергаваше страховете на Фльор и възвръщаше душевния му покой. Той се обърна да я погледне, но нещо в усмихнатото й лице — нещо, което само той навярно можеше да долови — спря напиращите думи. Може ли страхът да се придружава от усмивка? Ако може, лицето й изразяваше страх. А Джон изрече съвсем други думи за земеделските занимания, за Холи, за Варовиковите възвишения. Говореше бързо и очакваше тя сама да насочи разговора към Фльор. Но това не стана. Не я спомена и баща му, макар че и той сигурно знаеше. Какво осакатяване, какво проваляне на действителността имаше в това премълчаване за Фльор… когато той беше така изпълнен с мисълта за нея; когато майка му беше така изпълнена с мисълта за Джон; а баща му — така изпълнен с мисълта за майка му! Така прекараха тримата тази съботна вечер!
След вечеря майка му посвири; избираше сякаш нарочно все негови любими неща. А той седеше, обгърнал с ръка коляно, забравил да приглади косата си, в която бе заровил преди малко пръсти. Гледаше майка си, докато тя свиреше, но виждаше Фльор… Фльор в светлината на лунната овощна градина, Фльор в огряната от слънце каменоломна, Фльор в маскарадния костюм… олюлява се, шепне, навежда се и го целува по челото. По едно време, както слушаше, се забрави и погледна баща си в другото кресло. Защо баща му гледаше така? Изражението му беше толкова тъжно и необяснимо. Изпълнен с угризения, Джон стана и отиде да седне върху страничното облегало на бащиното кресло. Оттам не можеше да вижда лицето му; и видя отново Фльор… в тънките, бели пръсти на майка си, които се плъзгаха по клавишите, в профила и в посребрените й коси; и в дъното на дългата стая, в отворения прозорец, зад който пристъпваше майската нощ.