Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Джеймс и Яжара се качиха на горния етаж.

— Какво? — попита го Яжара.

— Какво какво?

— Какво не искаше да казвам пред Йорат?

— Това, което си мислеше — отвърна Джеймс и тръгна към най-близката врата.

— И какво според теб си мислех?

— Че може би Кендарик също е мъртъв. И че някой взема мерки да не бъде изваден един кораб, потънал край Носа на вдовиците. — Той втренчи поглед в бравата. — Тази врата е разбивана. Има някой вътре — добави Джеймс шепнешком.

Яжара зае позиция зад него и му кимна. Джеймс вдигна крак и изрита вратата, която отхвърча навътре.

Една старица подскочи уплашено и изпищя:

— О, небеса! В гроба ли искате да ме вкарате, вие двамата?

— Съжалявам — отвърна Джеймс със засрамена усмивка. — Чух, че има някой вътре, и като видях, че ключалката е строшена… — Той повдигна рамене.

— Тази сутрин почуках, но не можах да събудя господаря. Тогава накарах двама от чираците да разбият вратата. Намерихме го да лежи мъртъв на пода. — Тя подсмръкна и избърса една сълза.

— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита Джеймс. — Идваме по заповед на принца.

— Господарят беше чудесен човек, но имаше слабо сърце. Често му правех чай от глог, за да му облекчи болката. Много зле му действаха постоянните караници със заместника Кендарик.

— Какво представляваше този Кендарик? — попита Яжара.

— Ами… бедно хлапе от улицата, без семейство и приятели. Толкова беше беден, че се наложи Майстора да му плати вноската за приемане. Но старецът знаеше, че на момчето умът му сече като бръснач, и щеше да е престъпление да го остави да умре от глад. И се оказа прав, хлапето стигна далеч — чак до заместник. Сигурно някой ден щеше да го наследи, ама… — Тя млъкна и отново изхлипа.

— Значи беше умен, така ли? — попита Яжара.

— О, много разбираше от новите методи. Работеше над едно заклинание, което щеше да позволи на един-единствен човек да издигне цял голям кораб на повърхността. Вярваше, че с тази магия гилдията бързо ще забогатее, но Майстора все му създаваше спънки и двамата много се караха. Понякога Майстора казваше, че обичал да спори с Кендарик, за да му помага да си изостря ума и да умее да се справя с трудностите, когато той самият застане начело на Гилдията. Малко странна е цялата тази работа.

— Че кое му е странното? — попита Яжара.

— Ами, първо, не ми се вярва Кендарик да го е убил. Може да се дърлеха, но той наистина обичаше Майстора.

— Но всички май са сигурни, че тъкмо Кендарик е убиецът.

— Може и тъй да е — въздъхна жената. — Но аз ги чух да се карат вечерта. И друг път са се карали, ама сега беше по-силно. На сутринта, като дойдох да донеса на Майстора закуската, го намерих мъртъв. Както ви казах, трябваше двама от чираците да разбият вратата. Разправят, че Кендарик го бил ударил, докато се карали, а после избягал през прозореца. Така поне твърдяха пред стражниците.

— Нали ще може да поогледаме? — попита Джеймс.

Скоро обаче установиха, че няма нищо, което да им даде допълнителна информация.