Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Баща ми никога не е казвал нищо за теб. Тоест, че можеш да… правиш такива неща.

— Баща ти никога не е казвал и че ти виждаш тези следи. Той беше човек, който можеше да пази тайни, нали?

Както никога не беше споменал, че майката на Риг изобщо не е мъртва — да, той можеше да пази тайни, и още как.

— Забавил си хода на времето?

— Ами ти си тоя, дето ми разправя, че е демонът на Светеца скитник на скалата, нали?

— Но това го обяснява — възкликна Риг. — Защо не помня нищо за този С. С. Тоест не го разбирам, но това добива някакъв смахнат смисъл. Аз бях онзи, който участва в историята. Преди ти да забавиш времето и аз да бутна мъжа от камъка, той сигурно изобщо не е падал. Сигурно е продължил да си живее живота, какъвто и да е бил той, и толкова. На мен ми се стори, че ще скочи и ще се убие, но може би това, че съм го бутнал в пропастта, го е накарало да размисли за смъртта. Може би в истинската история той е умрял там. Само че като съм го блъснал, бутал съм му пръстите и съм го удрял по ръката, аз всъщност съм спасил живота му. И нещата са се променили. И за всички останали винаги е било така. Аз съм единственият, който не помни събитията, чието случване съм предизвикал на онази скала.

— Извини ме, че ще си избода окото с пръчка — рече Умбо. — Нищо от това няма никакъв смисъл.

— Да — съгласи се Риг. — Но защо иначе съществува това светилище на човек, за когото никога не съм чувал, а ти твърдиш, че Светеца скитник и неговата история всички ги знаят. Но помня как извърших всичко онова, което се предполага, че е извършил демонът. И тъй като аз съм този, който е предизвикал промяната, който е извършил в миналото онова, което е променило всичко, аз си спомням какво е било, а всички останали — какво е сега.

— Риг — рече Умбо. — Не знам защо реших да те помоля да ми позволиш да пътувам с теб. Говори за това колкото си искаш, но нямах нужда да разбирам, че като съм спрял времето, съм причинил смъртта на Киокай. Разбираш ли? Това е единствената промяна, за която ме е грижа!

— Знам — отвърна Риг. — И мен.

И той хвана Умбо за лакътя и го поведе… не, почти го повлече към пътя.

— В името на Свете… — сепна се Умбо. — Какво правиш?

— Излизаме на пътя. На Великия северен път. Там е пълно със следи и всяка от тях е човек. Не са само няколко като там, на ръба на скалата, а стотици, хиляди, ако се върнем достатъчно далече назад. Искам ти да забавиш времето, за да мога да ги виждам. Ще ти докажа, че нищо не си измислям.

— Какво ще направиш?

Вече бяха излезли на пътя, а светилището беше съвсем наблизо. Риг посочи нагоре и надолу.

— Виждаш ли някого?